— Създадох я, за да не плащам данъци. Освен това много хора идват тук заради фондацията и успявам по-лесно да си намирам сътрудници. — Тя се усмихна тъжно. — Аз съм последната вещица и понякога се чувствам самотна.
— Никак не приличате на вещица — Корсо незабавно доби подходящия израз — на смутен, добродушен заек. — Четох вашата „Изида“.
С чаша кафе в единствената си ръка, тя неволно повдигна другата — ампутираната и същевременно наведе глава на една страна, сякаш да оправи косата си. Макар и незавършен, това беше жест на несъзнателно кокетство, стар като света и същевременно без възраст.
— Хареса ли ви?
Той я гледаше право в очите, докато вдигаше чашата към устните си.
— Много.
— Не всички бяха на вашето мнение. Знаете ли какво пишеше в „Осерваторе Романо“? Авторът на статията съжаляваше, че списъкът със забранените книги на Светата Инквизиция вече е отменен. Вие сте прав — тя посочи „Деветте порти“, която Корсо беше поставил до тях на масата. — В миналото щяха да ме изгорят на клада, също като онзи нещастник, който издал наръчника на Сатаната.
— Наистина ли вярвате в дявола, баронесо?
— Не ме наричайте така. Звучи смешно.
— Как да се обръщам към вас тогава?
— Не знам. Може би госпожа Унгерн. Или Фрида.
— Вярвате ли в дявола, госпожо Унгерн?
— Вярвам достатъчно, за да посветя целия си живот, колекцията си, тази фондация, дългогодишния си труд и петстотинте страници на последната си книга на него. — Тя изгледа Корсо с внезапен интерес. Той си беше свалил очилата и ги чистеше. Безпомощната му усмивка допълваше търсения ефект. — А вие?
— Напоследък всички ми задават този въпрос.
— Нищо чудно. От известно време обикаляте и разпитвате за една книга, която би трябвало да се чете с известно убеждение.
— Моята вяра е доста ограничена — Корсо рискува един проблясък на искреност. Такива откровения обикновено даваха добър резултат. — Всъщност аз работя заради парите.
Трапчинките отново се появиха. Корсо си каза, че трябва да е била много хубава преди половин век — стройна, кокетна, плетяща заклинания, с две здрави ръце. Все още бе съхранила следи от някогашното си излъчване.
— Жалко — отбеляза Фрида Унгерн. — Другите, които не са работили за пари, вярвали сляпо в главния герой на тази книга. Нито Албертус Магнус, нито Реймон Люли, нито Роджър Бейкън са оспорвали някога съществуванието на дявола —единствено неговата същност.
Корсо нагласи очилата си и се усмихна скептично.
— Много неща са били различни по онова време.
— Не е необходимо да се връщаме толкова назад. „Дяволът съществува, не само като символ на злото, но и като физическа реалност“. Какво ще кажете за това? Писано е от един папа, Павел VI. През 1974 година.
— Той е бил професионалист — каза миролюбиво Корсо. — Сигурно е имал причини да го напише.
— Това, което е написал, е просто потвърждение на една доктрина за съществуванието на Дявола, приета на Четвъртия Латерански съвет през 1215 година... — тя помълча и го изгледа със съмнение. — Интересуват ли ви научни факти? Мога да бъда непоносимо досадна, ако не внимавам — трапчинките отново трепнаха около устата ѝ. — Винаги съм искала да бъда най-добрата в класа. Умницата.
— Сигурен съм, че е било така. Била сте първа по всички предмети, нали?
— Разбира се. Другите момичета ме мразеха.
Двамата се разсмяха. Корсо се убеди, че Фрида Унгерн е вече на негова страна. Извади две цигари от джоба си и ѝ предложи едната. Тя отказа и го погледна с известно безпокойство. Корсо не ѝ обърна внимание и си запали цигарата.
— Два века по-късно — продължи баронесата, докато Корсо се навеждаше над запалената клечка кибрит, — Инокентий III потвърждава с папска була, така наречената „Sumnis Desiderantes Affectibus“[45], че Западна Европа гъмжи от демони и вещици. Тогава двама доминикански монаси, Крамер и Шпренгер, създават „Мalleus malleficarum“[46], наръчник за иквизитори.
Корсо вдигна поучително показалец.
— Издаден през 1519 година в Лион. Осмина формат, в готически стил, няма име на автора. Поне не и в екземпляра, който съм виждал.
— Правилно — тя го погледна учудено. — Моят е по-късно издание. — Тя посочи към една лавица. — Ето го там. Издаден през 1668 година, отново в Лион. Но оригиналното издание датира от 1486 година... — тя потръпна и притвори очи. —Крамер и Шпренгер са били глупави фанатици. Техният Malleus представлява куп глупости. Би звучал дори смешно, ако не бяха хилядите нещастници, инквизирани и изгорени заради него.
— Като например Аристиде Торча.
— Да, като него например. Въпреки че тъкмо той далеч не е бил невинен.