— Какво знаете за него?
Баронесата поклати глава, изпи последната глътка от кафето си, и отново поклати глава. — Торча е заможен венециански род. Били търговци и внасяли хартия от Испания и Франция. Още съвсем млад, Аристиде заминал за Холандия и чиракувал в печатницата на семейство Елзевир, които били в делови отношения с баща му. След като прекарал там известно време, заминал за Прага.
— Това не ми беше известно.
— Да, така е. По това време Прага била европейската столица на магията и окултните науки, също както Толедо четири века по-рано... Схващате ли връзката? Торча се настанил в магьосническия квартал, близо до площад „Юнгманове намести“, където има статуя на Ян Хус. Помните ли Хус на кладата?
— „От пепелта на моята клада ще се издигне лебед, който няма да можете да изгорите“.
— Точно така. С вас е лесно да се разговаря. Предполагам, че не съм първият човек, който ви го казва. Сигурно ви е от полза в работата. — Баронесата неволно вдиша дима от неговата цигара, сбръчка нос, но продължи невъзмутимо: — И така, докъде стигнахме? А, да. Второ действие, Прага. Торча се пренася в гетото, в една къща до синагогата. В тази част на гетото прозорците светят по цяла нощ — кабалистите търсят магическата формула, която ще им помогне да създадат Голем (Об. бел. - 69). После още веднъж сменя квартирата си — този път отива оттатък реката, в Мала Страна. — Тя се усмихна заговорнически. — Как ви се струва това местене?
— Прилича ми на поклонение. Или на работно пътуване, както бихме казали в наши дни.
— Съгласна съм с вас — кимна доволно баронесата. Корсо беше приет, осиновен, и имаше всички изгледи да бъде повишен в първенец на класа. — Не може да бъде съвпадение — Аристиде Торча живее последователно в трите квартала на Прага, които били център на езотеричните познания на времето. В Прага, по чиито улички още отеквали стъпките на Парацелз (Об. бел. - 70) и Агрипа (Об. бел. - 71), където можели да бъдат открити последните съществуващи ръкописи по халдейска магия, ключовете към учението на питагорейците (Об. бел. - 72), изчезнали и разгубени след убийството на Метапонтий. — Тя се наведе към него и снижи глас — същинска мис Марпъл, която се кани да сподели с приятелката си, че е открила цианкалий в кейка. — В тази Прага на окултните науки, господин Корсо, имало хора, които се занимавали с така наречената „кармина“ — изкуството на магическите думи, с некромантия – изкуството да влизаш в контакт с мъртвите. — Тя замълча, затаила дъх, и допълни едва чуто: — И с гоетия...
— Изкуството да призоваваш дявола...
— Да — тя се облегна в креслото си. Явно се забавляваше от шокиращия разговор. Беше в стихията си. Очите ѝ светеха и говореше прекалено бързо, като че ли се опасяваше, че няма да ѝ стигне времето за всичко, което иска да каже. — По онова време в мястото, което Торча бил избрал да се настани, били укривани всевъзможни откъси от книги, страници, илюстрации, преживели войни, клади и преследвания... Там трябва да е открил и останките от магическата книга, която отваря дверите към вълшебни познания и власт: „Деломеланикон“, която крие ключа за призоваване на силите на мрака.
Тя произнесе последните думи с тайнствен, почти театрален тон, но не престана да се усмихва, като че и тя самата не приемаше съвсем сериозно тези неща — или може би намекваше на Корсо, че не би било здравословно да се вживява прекалено.
— Когато завършил обучението си, Торча се върнал във Венеция — продължи тя. — Обърнете внимание, това е важно: независимо от опасността, на която неминуемо се излагал в Италия, печатарят загърбва относителната сигурност, която му гарантира Прага, и се връща в родния си град. Там започва да издава поредица компрометиращи го книги, което в края на краищата довежда до смъртта му на кладата. Това не ви ли се струва странно?
— Като че ли му е била възложена някаква мисия, която е бил длъжен да изпълни.
— Да. Но от кого? — баронесата отвори „Деветте порти“ на титулната страница. — „С правото и позволението, дадено от висшестоящите“. Това може да накара човек да се позамисли, нали? Изглежда много вероятно Торча да е станал член на тайно общество по време на пребиваването си в Прага и да му е било поверено разпространението на някакви сведения. Нещо като проповедническа дейност.
— Както казахте преди малко, евангелието, тълкувано от Сатаната.
— Може би. Остава фактът, че Торча издава „Деветте порти“ във възможно най-неподходящото време. Между 1550 и 1666 година хуманистичният неоплатонизъм, както и ученията на херметиците и кабалистите (Об. бел. - 73) губят битката. Навсякъде пълзят слухове за демонопоклонничество. Джордано Бруно загива на кладата, Джон Дий (Об. бел. - 74) умира преследван и в нищета. Контрареформацията (Об. бел. - 75) триумфира. Нищо не може да възпре дейността на Инквизицията. Основана, за да се бори с ересите, тя се заема с преследване на вещици и магьосници, за да оправдае съществуванието си. И изведнъж им се представя великолепен случай — печатар, който има вземане-даване с дявола... Не може да се отрече, че Торча много ги е улеснил. — Слушайте само — тя прелисти няколко страници от книгата. — „Pot. m.vere im.g... “ — баронесата вдигна очи към Корсо и продължи: — Превела съм доста откъси. Шифърът е елементарен. „Мога да вдъхвам живот на восъчни образи, гласи този текст, да свалям луната от небесния свод и да обличам в жива плът костите на мъртъвци“. Как ви звучи?