— Кой друг е притежавал книгата?
— Граф дьо Сен Жермен (Об. бел. - 78), който я продал на Казот.
— На Жак Казот (Об. бел. - 79)?
— Ами да. Авторът на „Влюбеният дявол“, който бил гилотиниран през 1792 година. Чели ли сте книгата му?
Корсо кимна предпазливо. Връзките бяха толкова натрапчиви, че граничеха с невероятното.
— Чел съм я някога.
Някъде в апартамента отекна телефонен звън. По коридора се чуха забързаните стъпки на секретарката. Телефонът млъкна.
— Що се отнася до „Деветте порти“ — продължи баронесата, — следата изчезва някъде тук, в Париж, по времето на Терора, след революцията. След това е споменавана тук-там, но сведенията са смътни. Жерар дьо Нервал я споменава мимоходом в една от статиите си, като казва, че я виждал в дома на свой приятел.
Клепачите на Корсо трепнаха незабележимо зад стъклата на очилата му.
— Дюма му е бил приятел — каза той и застана нащрек.
— Да. Но все пак Нервал не уточнява в чий дом я е видял. Факт е, че книгата изчезва за дълги години, до момента, когато колекцията на един колаборационист (Об. бел. - 80), близък на маршал Петен, беше обявена на търг, и аз я открих в списъка и я купих...
Корсо вече не слушаше. Ако легендата не лъжеше, Жерар дьо Нервал се беше обесил на шнур от дамски корсаж, принадлежал на мадам дьо Монтеспан. Или може би беше мадам дьо Ментьонон (Об. бел. - 81)? Чийто и да е бил, паралелът с колана, на който увисна Енрике Тайлефер, беше неминуем.
Секретарката се появи на вратата и прекъсна мислите му. Търсели господин Корсо на телефона. Той се извини и тръгна покрай масите с четящи студенти. Излезе в коридора, също така пълен с книги и зеленина. На една орехова масичка в ъгъла имаше старинен телефон. Слушалката беше свалена и поставена отстрани.
— Ало?
— Корсо? На телефона е Айрин Адлър.
— Така и предположих. — Корсо огледа коридора. Секретарката беше изчезнала. — Учудих се, че си напуснала поста. Откъде се обаждаш?
— От бара, на ъгъла. Никакъв мъж наблюдава къщата. Затова дойдох тук.
Корсо замълча и си наложи да диша дълбоко. После откъсна със зъби висящия си нокът. Каза си примирено, че това можеше да се очаква. Човекът беше част от инвентара, от реквизита на пиесата. После, съзнавайки, че молбата му е безсмислена, каза:
— Опиши ми го.
— Висок, с мустаци и голям белег на бузата. — Момичето говореше съвсем спокойно, в гласа ѝ не се долавяше паника или съзнание за опасност. — Седи в едно сиво БМВ от другата страна на улицата.
— Забеляза ли те?
— Не знам. Но аз го виждам ясно. Седи там от един час. Излезе два пъти от колата — единия път, за да прочете имената на звънците, и втория — за да си купи вестник.
Корсо изплю отхапания нокът и засмука палеца си. Болеше го.
— Слушай сега. Нямам представа защо този човек ме следи. Дори не знам дали и двамата не сте замесени заедно в някаква интрига. Но не ми харесва мисълта, че си толкова близо до него. Никак не ми харесва. Предпочитам да се върнеш в хотела.
— Не ставай идиот, Корсо. Ще отида там, където трябва да бъда. — После добави: — Поздрави господин дьо Тревил — и затвори.
Корсо сви рамене в израз на саркастично примирение. И неговите мисли се движеха по същия път, а това вече никак не му се нравеше. Погледна за миг слушалката, преди да я върне на мястото ѝ. Разбира се. Тя четеше „Тримата мускетари“. Нали я видя, когато погледна от прозореца. В трета глава д’Артанян току-що е пристигнал в Париж и е на аудиенция при господин дьо Тревил, капитана на кралските мускетари, когато вижда от прозореца Рошфор. Хуква незабавно да го преследва, но се сблъсква последователно с рамото на Атос, портупея на Портос и кърпичката на Арамис. Поздрави на господин дьо Тревил. Хубава шега, ако действително беше шега. Само че на Корсо съвсем не му беше до смях.
След като затвори телефона, постоя замислен в тъмния коридор. Може би точно това се очакваше от него — да налапа стръвта и да хукне да преследва Рошфор с гола шпага в ръка. Възможно бе обаждането на момичето да беше част от общия план. А може би — тук нещата ставаха вече прекалено заплетени — тя се опитваше да го предупреди за някакъв съществуващ план — ако изобщо имаше такъв. И ако, разбира се, тя играеше честно — Корсо не беше вчерашен, та да си слага току-така ръката в огъня.
Лоши времена, мислеше си той. Времето на абсурда. След толкова много книги, филми и телевизионни програми, след четене на толкова много текстове на всевъзможни нива, беше наистина трудно да разбереш какво имаш пред себе си — оригинала или копието; дали образът е истински, обърнат, или и двете едновременно — като в огледална зала; трудно беше да се разберат истинските намерения на автора. Лесно беше да подминеш истината или да я деформираш с неправилна интерпретация. Ето още една причина, поради която завиждаше на прапрадядото с гренадирските мустаци, потънал някъде сред барутния дим над онова бойно поле във Фландрия. В онези дни знамето си е било знаме, Императорът — император, розата — роза. Но поне тук, в Париж, едно нещо бе станало ясно на Корсо — като читател от второ ниво той беше готов да участва в играта само донякъде. Отдавна вече му липсваше младостта, невинността и желанието да приеме двубоя така, както му го предлагаха неговите противници, да си определи три последователни дуела през десет минути — при манастира на кармелитките или където и да е другаде. Когато се стигнеше до среща с Рошфор, той щеше да се постарае обстоятелствата да са по-изгодни за него самия — не би се поколебал да го издебне в гръб, със стоманен прът в ръка. Дължеше му го още от онази тясна уличка в Толедо, а в Синтра се бяха натрупали и лихви. Корсо щеше да си оправи сметките рано или късно. Сега изчакваше подходящия момент.