Корсо, който тъкмо мислеше за Айрин Адлър, кимна бавно.
— Да. Превръщала натрапниците в елени и после насъсквала кучетата си по петите им. — Той преглътна неволно. Вчепканите в смъртна схватка кучета на илюстрацията внезапно добиха пророческо значение. Не бяха ли това Рошфор и той самия? — И те ги разкъсвали на парчета.
Лицето на баронесата не изразяваше нищо особено. Контекстът имаше символично значение за Корсо, не за нея.
— Значението на осмата гравюра — поде тя, — също е лесно разбираемо. В VIC. I.T VIR. е зашифровано едно доста мило изречение, VICTA IACET VIRTUS, „Добродетелта лежи победена“. Момичето, чиято глава хубавият млад мъж се кани да отсече, символизира добродетелта. На фона колелото на съдбата продължава да се върти неумолимо, и бавно, но неотклонно върви по предначертания път. Трите фигури върху него символизират трите етапа на човешкия живот, които в Средновековието носели условните наименования regno /владея/, regnavi /владях/ и regnabo /ще владея/.
— Има още една гравюра.
— Да. Последната и най-важната. N.NC SC.O TEN.BR. LUX означава NUNC SCIO TENEBRIS LUX: „Сега знам как светлината изгрява от сенките“. На картината е изобразена сцена от Апокалипсиса, пророчествата на Йоана. Последният печат е счупен, градът е в пламъци. Настъпил е часът на Вавилонската блудница, и, след като е произнесла ужасното име на Звяра, тя идва, възседнала триумфално седмоглавия дракон.
— Не ми се струва кой знае колко смислено — отбеляза Корсо, — да положиш толкова усилия, за да постигнеш този ужас накрая.
— Не това е идеята. Всички алегории са своего рода кодирани композиции, ребуси. Също както в обикновените ребуси — за да се обясни думата „нанос“ след сричката „на“ има изображение на нос — тези гравюри и техните надписи, в съчетание с текста на книгата, дават упътването за последователността в определен ритуал, формулата, с която може да се намери магическата дума, verbum dimissum или както там я наричат.
— След което може да бъде призован дяволът.
— Поне теоретично.
— На какъв език би трябвало да бъде заклинанието? Латински, гръцки, иврит?
— Не знам.
— А в какво се състои непълнотата, от която се оплаква мадам Дьо Монтеспан?
— Казах ви вече, и това не ми е известно. Единственото, което успях да установя, е, че призоваващият трябва да изгради своеобразна магическа територия, в която да подреди откритите с помощта на книгата думи, и то в необходимата поредност. Тази поредност ми е неизвестна, но може би текстът на страници 158 и 159 от книгата дава някакви указания. Вижте.
Тя му показа текста, написан на картонче с нейния дребен и остър почерк, в същия абревиатурен код.
— Успяхте ли да разберете за какво става дума? — попита Корсо.
— Да, или поне мисля, че успях — тя му подаде картончето. — Прочетете сам.
Корсо прочете:
„Животното, захапало опашката си, се е увило около
лабиринта
с осемте врати. Тях трябва да преминеш, за да стигнеш до дракона,
който пази енигмата на словото.
Всяка врата има по два ключа:
Единият е нематериален, а другият — осезаем, но и
двата
Са едно.
Ще поставиш осезаемия върху кожата на змията в посока
Към изгряващото слънце,
А на корема ѝ — печата на Сатурн.
Девет пъти ще разчупиш печата
И когато отражението в огледалото ти покаже пътя,
Ще откриеш изгубеното слово,
Което извиква светлина от сенките“.
— Какво ще кажете? — попита баронесата.
— Звучи смущаващо, но откровено казано, не разбирам нито дума. А вие?