— Както вече казах, не много. — Тя прелистваше замислено страниците на книгата. — Ясно е, че това е формула, методическо указание, но в него има нещо, което не е наред. И аз би трябвало да разбера кое е то.
Корсо запали нова цигара, но не каза нищо. Вече знаеше отговора на въпроса: ключовете на отшелника, пясъчният часовник, изходът от лабиринта, шахматната дъска, ореолът... И още някои други неща. Докато Фрида Унгерн обясняваше символичното значение на илюстрациите, той бе успял да открие още разлики, които потвърждаваха теорията му: всяка от трите книги беше различна. Играта с откриването на грешки продължаваше и той умираше от нетърпение да се захване за работа. Но не и докато баронесата му висеше на главата.
— Ще ми се да огледам всичко по-подробно и внимателно — заяви той.
— Разбира се. Аз разполагам с времето си. Ще ми бъде приятно да наблюдавам как работите.
Корсо се прокашля смутено. Стигнаха до неприятния момент, от който се опасяваше.
— Предпочитам да съм сам, когато работя.
Думите му прозвучаха фалшиво. Фрида Унгерн се намръщи.
— Страхувам се, че не ви разбирам — тя погледна подозрително към платнената торба на Корсо. — Искате да кажете, че трябва да ви оставя сам?
— Ако нямате нищо против — Корсо се опита да удържи колкото е възможно по-дълго на погледа ѝ. — Работата ми е строго поверителна.
Тя примигна. Изражението ѝ стана заплашително. Корсо съзнаваше, че целият му труд може да отиде на вятъра всеки момент.
— Вие, разбира се, имате право да избирате методите си на работа — гласът ѝ можеше да замрази всички растения в стаята. — Но това е моят дом и книгата също е моя.
В този момент всеки друг би се извинил и би станал да си върви — но не и Корсо. Той не помръдна от мястото си и продължи да пуши, без да изпуска от очи баронесата. Накрая се усмихна предпазливо — като заек, който играе на покер и е решил да поиска карта.
— Изглежда, не съм се изразил правилно — той се усмихна и извади един добре опакован предмет от торбата си. — Просто ми е необходимо да прекарам известно време тук — с книгата и бележките си. Както виждате, донесъл съм си всичко необходимо. — Той потупа торбата и ѝ подаде пакета с другата ръка.
Баронесата разви пакета и огледа мълчаливо съдържанието му. Беше дебело списание, озаглавено „Иди“, издадено в Берлин, през септември 1943 година — месечник на така наречения „Идус“ — кръжец от астролози и магьосници, много близък на управляващите среди в нацистка Германия. Корсо беше отбелязал една страница, на която имаше снимка — на нея се виждаше младата и много красива Фрида Унгерн, която се усмихваше в обектива. Двама мъже я бяха хванали под ръка — по онова време е имала две ръце. Единият беше облечен цивилно и според надписа под снимката беше личният астролог на фюрера. Известната госпожица Фрида Вендер беше спомената като негова асистентка. Мъжът от другата ѝ страна носеше очила с телени рамки, и черната униформа на СС-частите. Изразът на лицето му беше самата кротост. Не беше необходимо да се чете надписа под снимката, за да разпознаеш райхсфюрера Хайнрих Химлер.
Когато Фрида Унгерн, родена Вендер, срещна отново погледа на Корсо, тя съвсем не приличаше на мила възрастна дама. Но това беше само мимолетно впечатление. После тя кимна бавно и откъсна внимателно страницата със снимката, а после я накъса на малки парченца. Корсо си каза, че и вещиците, както и милите стари дами, и баронесите, които работят, заобиколени от книги и стайни растения, си имат цена като всички останали хора. Victa iacet Virtus. И то си бе в реда на нещата.
* * *
Когато остана сам, той извади папката от торбата си и се хвана за работа. Седна на една маса до прозореца. Пред него лежеше „Деветте порти“, отворена на титулната страница. Преди да започне, той повдигна тънкото перде и погледна през прозореца. От другата страна на улицата беше паркирало едно сиво БМВ. Упоритият Рошфор на поста си. Не можеше обаче да види момичето, което трябваше да е в бара на ъгъла.
Той насочи вниманието си към книгата: хартията, дълбочината на печата, дефекти и печатни грешки. Сега вече знаеше, че идентичността на трите копия свършва практически до външния им вид — еднаква подвързия от черна кожа без надписи, петте релефни ленти на гърба, пентаграмата на корицата, еднакъв брой страници и еднакво разположение на гравюрите в тях... С голямо търпение, страница след страница, той успя да завърши сравнителните таблици, които бе започнал още с книга номер едно. На страница 81, бяла, защото се падаше гръб на гравюра номер V, беше прикрепено друго картонче, върху което баронесата бе превела един абзац.