„Ти ще приемеш договора, който ти предлагам, като ти отдавам себе си в замяна. Ще ми обещаеш любовта на жените, цвета на девствениците и честта на монахините, сана, насладите и богатствата на властниците — на князете и висшите духовници. Ще прелюбодействам на всеки три дни. Опиването от вино ще ми доставя удоволствие, без да ми вреди. Един път годишно ще ти отдавам почит в потвърждение на настоящия договор, който подписвам с кръвта си. Ще стъпя с крака върху Светото причастие и ще отправям молитвите си към теб. Няма да се боя нито от нож, нито от въже, нито от отрова. Ще вървя сред прокажени и чумави, но плътта ми ще остава чиста. Но най-вече ще притежавам познанието, заради което праотците ни се отказаха от рая. По силата на този договор ти ще изтриеш името ми от книгата на живота и ще го впишеш в черната книга на смъртта. Аз ще преживея двадесет щастливи години на тази земя. Но после ще сляза с теб в твоето царство и ще прокълна Бог...“
Следваше друг откъс, взет от друга страница:
„Ще разпознавам твоите слуги, които са мои братя, по знака или белега, който си поставил на някоя част на тялото им...“
Корсо започна да ругае под нос — звучеше така, сякаш четеше молитва. Огледа множеството книги по лавиците около себе си, тъмните им, изтрити гърбове, и му се стори, че откъм тях долита странен, далечен шепот. Всяка от тези книги беше една затворена врата и иззад всяка врата се разнасяха гласове и звуци, потрепваха сенки, упътили се към незнайни, мрачни дълбини.
По тялото му пробягаха тръпки. Като на обикновен любител на готически романи.
* * *
Когато най-сетне си тръгна, беше паднала нощ. Спря на входа за миг и погледна наляво и надясно, но не забеляза нищо обезпокояващо. Сивото БМВ беше изчезнало. Ниско над реката се стелеше мъгла, преливаше над каменния парапет и се плъзгаше по влажните павета. Уличните лампи мъждукаха с жълтеникава светлина и осветяваха отделни отсечки от крайбрежната улица. Светлината им се отразяваше в паважа и падаше върху празната пейка, където преди бе седяло момичето.
Корсо отиде в бара на ъгъла. Затърси лицето ѝ сред многото посетители, които седяха на масите или стояха прави край бара, но не можа да я открие. Чувстваше, че някоя част от пъзела не е на мястото си — нещо, което периодично изпращаше алармени сигнали в мозъка му от момента, когато тя се обади, за да го предупреди за появата на Рошфор. Корсо, чиито инстинкти бяха добили още по-голяма от обичайната острота, надушваше опасност в пустата улица, във влажните изпарения от реката, чувстваше я как пълзи след него и стига чак до входа на бара, в който бе седнал. Той изправи рамене и се отърси, за да прогони това смътно усещане. Купи си един пакет „Голоаз“ и изпи набързо два джина. Ноздрите му се разшириха от алкохола, и постепенно всичко отиде на мястото си — като образ, който бавно идва на фокус. Настоятелният звън на сигналната инсталация заглъхна, ехото от външния свят вече се чуваше едва-едва. Той си взе трети джин и отиде да седна на една празна маса до запотения прозорец. Загледа се в улицата, кейовете и мъглата, която прехвърляше парапета, разкъсваше се и се стелеше на спирали, когато я прережеха колелата на минаващите коли. Поседя така около четвърт час, оглеждайки се за нещо необичайно. Платнената торба беше поставил на пода до краката си. В нея бяха повечето отговори на загадката, чието решение му бе възложил Варо Борха. Колекционерът не си беше хвърлил парите на вятъра.
На първо място Корсо беше решил въпроса с разликите в осем от деветте гравюри. В книга номер три, сравнена с първите две, имаше разлики в илюстрации I, III и VI. На илюстрация номер I укрепеният град, към който се беше упътил конникът, имаше три, а не четири кули. На илюстрация III в колчана на стрелеца имаше стрела, докато в копията от Толедо и Синтра колчанът беше празен. А на илюстрация номер VI обесеният висеше на десния си крак, докато в книга номер едно и книга номер две висеше на левия. Сравнителните таблици, започнати в Синтра, в окончателния си вид изглеждаха така:
Или с други думи, макар на пръв поглед илюстрациите да изглеждаха съвсем еднакви, една от трите винаги се различаваше по нещо — с изключение на осмата илюстрация, която навсякъде беше еднаква. Разликите бяха разпределени между трите екземпляра. Привидно произволното разпределение добиваше смисъл, ако таблицата на разликите в илюстрациите се сравнеше с таблицата на разликите в подписите на художника и гравьора:
Когато сравни двете таблици, той установи следната зависимост: когато една илюстрация се отличаваше от същите в другите две книги, то и инициалите на художника бяха различни. Което означаваше, че Аристиде Торча в качеството си на гравьор беше изпълнител на всички гравюри, отпечатани като илюстрации. Но като художник на оригиналите той беше споменат само под деветнайсет от общо двайсет и седемте илюстрации на трите книги. Другите осем, разпределени в трите екземпляра — две в книга първа, три в книга втора и три в книга трета — бяха създадени от някой друг — някой, чиито инициали бяха Л.Ф., фонетично доста близки до името „Луцифер“.