Кули. Ръка. Стрела. Изход от лабиринта. Пясък. Кракът на обесения. Шахматната дъска. Ореолът. В тези елементи имаше различия. Осем разлики и осем истински гравюри, несъмнено копирани от оригинала, тайнствения „Деломеланикон“. Деветнайсет променени, ненужни гравюри, разпределени по страниците на трите екземпляра, идентични само по надписите и общия си външен вид. Следователно нито една от трите книги не беше подправена, но и нито една от тях не беше изцяло автентична. Аристиде Торча бе признал истината пред мъчителите си, но не цялата истина. Всъщност действително беше останала една книга — така сигурно скрита от пламъците, както бе забранена и недостъпна за недостойните. Ключът се криеше в гравюрите. За да може ученикът да надмине учителя, той трябваше да възстанови книгата с помощта на кодовете, спазвайки правилата на тайното изкуство.
Корсо отпи от джина си и се взря в мрака над Сена, оттатък светлините, огряващи част от крайбрежната улица и хвърлящи сенки под оголелите дървета. Победата не го хвърляше във възторг, не изпитваше дори обикновено задоволство от това, че е приключил с една трудна задача. Познаваше добре това настроение: студената, чиста яснота, която го обземаше, когато най-сетне успееше да се добере до книга, която бе преследвал дълго време. Чувстваше се така, когато успееше да измести някой конкурент, да спечели книга след дълги и деликатни преговори, или когато изровеше някоя скъпоценност сред купчини боклук и стари вестници. В мислите му се появи Никон — на друго място и по друго време. Тя седеше на пода до телевизора — Одри Хепбърн тъкмо се беше влюбила в един журналист в Рим — слагаше етикети на видеокасетите, и леко се полюляваше в такт с музиката. Големите ѝ очи постоянно го следяха — очи, които не преставаха да се удивляват на живота. Но по това време изражението им вече криеше упрек и предчувствие за скорошната промяна, за самотата, която идеше неумолимо като падеж на полица. „Като ловец с плячката си“, беше прошепнала тогава Никон — учудено, защото може би за първи път го виждаше такъв. Корсо си пое дъх като мрачен вълк, захвърлил плячката след дългото преследване. Хищник, който не ловуваше от глад или от страст, който не изпитваше ужас при вида на кръвта и разкъсаната плът, чиято единствена цел беше самото преследване. Ти си мъртъв като плячката си, Лукас Корсо. Като сухата, ронлива хартия, която си превърнал в свое знаме. Прашни трупове, които ти също не обичаш, които дори не ти принадлежат, за които всъщност не даваш и пукната пара.
За миг Корсо се зачуди какво ли би казала за него Никон сега — когато устата му съхнеше и слабините му тръпнеха от съзнанието за надвиснала опасност. Седнал край тясната масичка в бара, той наблюдаваше улицата и не можеше да се принуди да тръгне, защото тук, в топлината, под светлината на лампите, заобиколен от цигарен дим и шума на множество разговори, се чувстваше поне временно защитен от опасността, чието приближаване чувстваше въпреки затъпяващия прилив на джин в кръвта си, чувстваше я в мъглата, която се надигаше от реката. Никон би го разбрала — той беше настръхнал също като Базил Ратбоун (Об. бел. - 82), заслушан в далечния вой на Баскервилското куче.
* * *
Най-сетне взе решение. Допи си джина и остави на масата няколко монети. Метна платнената торба на рамо и излезе на улицата, вдигнал яката на палтото си. Пресече, оглеждайки се и в двете посоки, и когато стигна до пейката, където бе седяло момичето, се обърна и тръгна покрай парапета на левия бряг. Зад него трептяха жълтите светлини на някаква лодка, пронизваха мъглата и го осветяваха изотзад, обгръщайки фигурата му в ореол от мръсна мъгла.
Улицата и кеят изглеждаха пусти. Минаваха малко коли. На ъгъла с улица „Мазарен“ опита да спре такси, но то го подмина. Продължи към улица „Генего“, за да пресече Пон Ньоф към Лувъра. Мъглата и мрачните силуети на сградите рисуваха неясна картина, която би могла да принадлежи на всякаква епоха. Душейки въздуха като вълк, доловил опасност, Корсо изпитваше непривично безпокойство. Прехвърли торбата на другото си рамо, за да освободи дясната си ръка, спря и озадачено се озърна. Тъкмо на това място — в глава единайсета — интригата се заплита. Д’Артанян вижда Констанс, която се появява от улица „Дофен“, и тръгва по същия път към Лувъра. Съпровожда я някакъв благородник, който впоследствие се оказва самият Бъкингамски херцог. Херцогът едва не бива пронизан от шпагата на д’Артанян заради среднощната си авантюра — „ ...направих това от любов и ревност, милорд“.