Може би пък усещането за опасност беше измамно — странен ефект на общата атмосфера и последица от четенето на прекалено много книги. Но телефонното обаждане на момичето и сивото БМВ пред входа не бяха плод на фантазията му. В далечината удари часовник и Корсо си пое дъх. Цялата история беше абсурдна.
Точно в този момент Рошфор връхлетя върху него. Появи се сякаш от реката, изплува внезапно от сенките. Явно беше следил Корсо, вървейки по кея долу, под парапета, и сега се бе изкачил по каменните стълби, за да го настигне. Корсо разбра за стълбите, когато се затъркаля надолу по тях. Никога досега не беше падал по стълби и винаги беше мислил, че действието е по-продължително, че ще усеща всяко стъпало или нещо подобно, съдейки по това, което бе виждал по филмите. В действителност всичко стана за миг. Един много професионално нанесен удар зад ухото му беше достатъчен, за да се размият нощните очертания на всичко наоколо. Околният свят му се струваше далечен, като че бе изпил цяла бутилка джин. Благодарение на това усещане не изпита особена болка, докато се търкаляше по стъпалата и се удряше в каменните им ръбове. Когато стигна долу, беше натъртен, но в съзнание. Основното му усещане беше учудване, че не е чул плисък от падането на собственото си тяло във водата. Проснат на земята, с глава върху мокрия паваж и крака на най-долното стъпало, той вдигна замаяно очи и видя тъмния силует на Рошфор, който тичаше надолу по стълбите, за да го довърши.
„Ти беше дотук, Корсо“. Това беше единственото, което успя да помисли. После направи две неща — първо се опита да ритне Рошфор, когато той скочи върху него. Но беше прекалено слаб и кракът му срещна само въздух. Остана му само стария, познат инстинкт да се свие на топка и да изчака, докато пушечната стрелба отзвучи в далечината. Обвит във влагата, надигаща се от реката, потънал в пълен мрак, защото бе загубил очилата си, докато се боричкаха, той се сви така, че да защити с тялото си торбата, чиито дръжки се бяха усукали около рамото му. Старите гвардейци умират, но им се случва и да паднат по стълбите. Може би прапрадядо Корсо, от другата страна на Лета, би одобрил постъпката му. Не беше ясно на какво мнение е Рошфор. Също като Уелингтън, той се възползва от случая с чисто британска методичност: до ушите на Корсо долетя болезнен вик, който сигурно бе излязъл от собствената му уста, когато Рошфор го ритна точно и прецизно в гръбнака.
Очевидно нищо добро нямаше да произлезе от това, затова Корсо затвори очи и зачака примирено някой друг да обърне страницата. Чувстваше дишането на Рошфор много близо до себе си, усети как той се навежда над него, за да започне да рови в торбата. После Рошфор дръпна с все сила дръжките ѝ. Това накара Корсо да отвори за миг очи — точно толкова време му бе необходимо, за да види каменните стъпала пред себе си. Но тъй като лежеше по лице на паважа, стълбите му се сториха хоризонтални, криви и замъглени. Не можа да разбере дали момичето слизаше или се качваше по тях. Само я видя как тича с невероятна бързина, видя дългите ѝ крака, които скачаха от стъпало на стъпало. Палтото ѝ, което беше съблякла, се разтвори във въздуха и полетя към един ъгъл на екрана сред спиралите на мъглата, също като наметалото на Фантома на Операта (Об. бел. - 83).
Корсо примижа заинтригувано, опита се да фокусира сцената и дори измести глава малко встрани, за да види какво става. С ъгълчето на окото си видя как Рошфор, когото виждаше обърнат с главата надолу, трепна, когато момичето прескочи последните стъпала. Тя връхлетя върху него с кратък, пронизителен вик, рязък като шума от чупещо се стъкло. После се чу глух звук, удар, и Рошфор изчезна от полезрението му така внезапно, като че бе движен от пружина. Сега Корсо виждаше само празните стъпала. Той извърна с мъка глава и я отпусна на другата буза, загледан в реката. Картината пред очите му беше все така изкривена: от едната страна земята, от другата — черното небе, отдолу — мостът, а отгоре — реката. Но сега в нея отново се появиха Рошфор и момичето. За секунда Корсо видя силуета ѝ, очертан на мътната светлина, която идеше отгоре, от моста. Тя стоеше с разтворени крака и протегнати напред ръце — като че молеше за миг тишина, заслушана в някаква далечна мелодия. Рошфор се беше изправил на колене пред нея и се подпираше на една ръка като боксьор, който слуша броенето на съдията, но не може да събере сили да се изправи. Белегът му се виждаше ясно на светлината на лампите. Корсо едва успя да забележи удивеното му изражение, когато момичето отново нададе същия рязък вик, застана на един крак, вдигна другия, завъртя го без видимо усилие в полукръг, и ритна Рошфор с все сила в лицето.