Бъкингам и миледи
„Престъплението е извършено с помощта на жена“
Е. де Куейрос, „Мистерията на пътя към Синтра“
Корсо седеше на най-долното стъпало и се опитваше да запали цигара. Все още прекалено зашеметен, не беше възстановил пространствената си ориентация и не можеше да докара кибритената клечка на едно ниво с края на цигарата си. Момичето, успяло да събере разпиляното съдържание на чантата, пристъпи към него и му я подаде.
— Добре ли си?
Говореше спокойно, без видимо вълнение или тревога. Най-вероятно беше вбесена от глупавия начин, по който Корсо се бе оставил да го издебнат, след като изрично го бе предупредила по телефона. Той кимна, объркан и унизен. Успокояваше го единствено изразът, който се бе появил на лицето на Рошфор точно преди да го ритнат. Момичето нанесе удара жестоко и точно, но когато Рошфор се просна по гръб, не продължи да го рита. Той не се опита да я предизвика повторно, нито пък да си върне удара, просто се обърна, сгърчен от болка и запълзя в обратна посока. Тя вече бе изгубила интерес към него и се зае да събира разпиляното съдържание на торбата. Ако беше в състояние да го стори, Корсо би тръгнал подир Рошфор, би го стиснал за гушата и би измъкнал от него всичко, което знаеше. Но може би момичето нямаше да му позволи да го стори, а и във всеки случай беше толкова слаб, че нямаше сили дори да стъпи на краката си.
— Защо го остави да си отиде? — попита Корсо.
Залитащата фигура на Рошфор все още се виждаше в далечината, но скоро потъна в мрака зад един завой на реката, сред призрачните силуети на закотвените лодки, забулени от стелещата се ниско мъгла. Корсо си го представяше — принуден да отстъпи, унижен, с подуто лице, неспособен да приеме, че една жена му е причинила всичко това.
Отмъщението го изпълваше с ликуване, но все пак реши да възрази.
— Трябваше да разпитаме копелето.
Тя си беше облякла отново палтото и седеше до него, но не отговори веднага. Изглеждаше уморена.
— Така или иначе ще дойде пак — каза тя най-сетне, хвърли кратък поглед на Корсо и се загледа във водите на реката. — Следващия път трябва да бъдеш по-внимателен.
Той извади влажната цигара от устата си и започна да я върти в ръце, докато най-сетне тя се разпадна.
— Никога не бих повярвал...
— Мъжете обикновено не вярват. Докато не се окажат с разбити физиономии.
Едва сега той забеляза, че по лицето ѝ има кръв. Не беше кой знае какво — една тънка струйка се стичаше от носа към устата ѝ.
— Носът ти кърви — установи той глупаво.
— Знам — отвърна тя, докосна лице с ръка и погледна мокрите си от кръв пръсти.
— Как е успял да те удари?
— Аз съм си виновна — тя избърса пръсти в джинсите си. — Когато скочих върху него, си ударихме главите.
— Откъде си научила тези неща?
— Какви неща?
— Нали те видях – Корсо размаха ръце, имитирайки несръчно движенията ѝ. — Даде му да се разбере.
Тя се усмихна меко и се изправи.
— На времето ми се наложи да се боря с един ангел. Той ме победи, но научих някои неща.
С този разкървавен нос изглеждаше престъпно млада, почти дете. Преметна торбата на Корсо през рамо и му помогна да се изправи. Той установи с учудване, че ръката ѝ е изключително силна. Когато най-сетне застана на крака, го заболяха всички кости.
— Досега винаги съм мислел, че ангелите се сражават с мечове и копия.
Тя подсмърчаше, отметнала назад глава, за да спре кръвта. Изгледа го ядосано с крайчеца на окото си.
— Гледал си прекалено много гравюри на Дюрер, Корсо. И резултатът е налице.
* * *
Върнаха се в хотела без повече инциденти, прекосявайки Пон Ньоф и пасажа покрай Лувъра. На светлината на една улична лампа той забеляза, че носът на момичето още кърви.
Извади носната си кърпичка, но когато понечи да ѝ помогне, тя поклати глава, взе кърпичката от него и сама я постави под носа си. Вървеше, потънала в собствените си мисли. Корсо гледаше дългата ѝ, грациозна шия, съвършения профил, мекото сияние на матовата кожа на светлината на уличните лампи край Лувъра. Не можеше да разбере какво мисли. Вървеше с неговата торба на рамо, малко приведена напред, което ѝ придаваше упорит, непреклонен вид. Понякога, когато завиваха покрай някой тъмен ъгъл, очите ѝ започваха да се стрелкат наоколо, тя сваляше ръката с кърпичката от лицето си и заставаше нащрек. Успокои се видимо едва когато достигнаха аркадите на улица „Риволи“, където беше доста по-осветено. Носът ѝ спря да кърви и тя му върна кърпичката, цялата в засъхнала кръв. Настроението ѝ сякаш се подобри. Явно вече не се дразнеше толкова от това, че Корсо се бе оставил да го изненадат като последен глупак. Няколко пъти постави ръка на рамото му — като че ли бяха стари приятели, които се връщат от разходка. Жестът беше спонтанен и непресторен. Но може би беше просто изморена и имаше нужда да се облегне на някого. Корсо, чиято глава се бе прояснила от нощната разходка, първоначално изпита удоволствие от докосването на ръката ѝ. После започна да се притеснява. Ръката, отпусната на рамото му, будеше у него някакво странно чувство — всъщност доста приятно, но съвсем неочаквано. Чувстваше се омекнал като пълнеж на шоколадов бонбон.