КОЛИЙН ХУВЪР — ДЕВЕТИ НОЕМВРИ
На Леви
Ти имаш страхотен вкус за музика
и прегръдките ти са непохватни.
Никога не се променяй.
ПЪРВИ ДЕВЕТИ НОЕМВРИ
Глава 1
Чудя се какъв ще бъде звукът, ако разбия чашата в главата му.
Стъклото е дебело. Главата му е твърда. Сигурно ще се чуе едно гръмко ТРЯС.
Интересно ми е дали ще рукне кръв. На масата има салфетки, но не са от тези, които могат да попият много кръв.
— Ами да. Малко съм потресен, но това е истината — казва той.
При звука на гласа му аз още по-силно стискам чашата, с надеждата, че ще остане в ръката ми и няма наистина да се стовари отстрани на черепа му.
— Фалън? — Той се прокашля и се опитва да смекчи думите, но въпреки това те ме пронизват като остри ножове. — Ще кажеш ли нещо?
Пробождам със сламката едно полуразтопено кубче лед с дупка в средата, представяйки си, че това е главата му.
— Какво трябва да кажа? — промърморвам нацупено, сякаш съм разглезено дете, а не осемнайсетгодишна. — Да не би да очакваш да те поздравя?
Облягам се на стената в сепарето и скръствам ръце пред гърдите си. Поглеждам го и се питам дали съжалението, което виждам в очите му, се дължи на факта, че ме е разочаровал, или той просто отново играе. Изминали са само пет минути, откакто е седнал, а вече е превърнал неговата част от сепарето в своя сцена. И аз за пореден път съм принудена да бъда негова публика.
Пръстите му барабанят по чашата с кафе, докато мълчаливо ме наблюдава в продължение на няколко удара на сърцето.
Туп, туп, туп.
Туп, туп, туп.
Туп, туп, туп.
Очаква, че накрая ще се предам и ще му кажа това, което иска да чуе, но през последните две години той не е прекарвал достатъчно дълго време с мен и не знае, че вече не съм някогашното момиче.
Когато отказвам да участвам в представлението му, той въздъхва и подпира лакти на масата.
— Е, надявах се, че ще се зарадваш за мен.
Рязко тръсвам глава.
— Да се зарадвам за теб?
Сигурно се шегува.
Той свива рамене и върху раздразненото му лице разцъфва самодоволна усмивка.
— Не подозирах, че отново мога да стана баща.
От устните ми се изтръгва недоумяващ смях.
— Да се изпразниш във влагалището на двайсет и четири годишна жена не те прави баща — изричам горчиво.
Самодоволната му усмивка се стопява, той се обляга назад и килва настрани глава. Това е негова запазена марка, когато не знае как да се държи пред телевизионните камери. Просто си придай дълбоко замислен вид и така ще изобразиш почти всяка емоция. Тъга, самовглъбяване, извинение, съчувствие. Навярно не си спомня, че през по-голямата част от живота ми той е бил моят учител по актьорско майсторство и това изражение беше едно от първите, на които ме бе научил.
— Нима смяташ, че нямам право да се наричам баща? — Звучи обиден от моя отговор. — Тогава какъв съм аз за теб?
Приемам въпроса му за риторичен и пробождам още едно кубче лед. Ловко улавям кубчето със сламката и го плъзгам в устата си. Схрусквам го шумно, с безразличен вид. Не вярвам наистина да очаква да отговоря на въпроса му. Той престана да бъде баща от онази нощ, когато актьорската ми кариера прекъсна. Тогава бях само на шестнайсет години. И ако съм честна със себе си, не съм сигурна дали той е бил толкова добър баща и преди онази нощ. Винаги сме приличали повече на учител и ученичка.
Той прокарва ръка през скъпо струващите присадени кичури на челото му.
— Защо се държиш така? — С всяка изминала секунда поведението ми все повече го дразни. — Още ли се сърдиш, задето не дойдох на церемонията по дипломирането ти? Вече ти казах, че имаше объркване в графика ми.
— Не — отвръщам спокойно. — Аз не съм те канила на церемонията.
Той трепва и недоумяващо се взира в мен.
— И защо не си?
— Имах само четири покани.
— Е, и? — изумява се той. — Аз съм твой баща. Защо, по дяволите, да не ме поканиш на връчването на дипломите за завършването на гимназията?
— Ти нямаше да дойдеш.
— Няма откъде да го знаеш — парира той.
— Ти не дойде.