— Какво имаш предвид?
Тя сочи главата ми.
— Косата ти е в пълен безпорядък. — После кимва към тениската ми. — И носиш вчерашна тениска. — Свежда поглед към пръстите ми. — Ноктите ти са чисти.
Откъде знае тя, че нося вчерашната си тениска?
— И така, защо толкова набързо си тръгнал оттам, където си се събудил днес сутринта? — пита тя.
Поглеждам към тениската, а след това към ноктите си. Откъде, по дяволите, знае, че тази сутрин съм излязъл набързо?
— Хората, които не се грижат за себе си, нямат толкова добре поддържани нокти — осведомява ме тя. — А това противоречи на петното от горчица върху тениската.
Отново оглеждам тениската си. Взирам се в петното от горчица, което досега не съм забелязал.
— Бургерът ти е с майонеза. И след като едва ли някой слага горчица на закуската си, а ти поглъщаш храната, като че ли не си ял от вчера, следователно петното най-вероятно е от вчерашната ти вечеря. И очевидно днес не си се поглеждал в огледалото, иначе нямаше да излезеш от дома си толкова разрошен. Да не би снощи да си взел душ и да си легнал, без да си изсушиш косата? — Тя докосва дългите си кичури и прокарва пръсти през тях. — Защото толкова гъста коса като твоята се начупва, когато заспиш с мокра глава. И после е невъзможно да я изправиш, ако отново не я измиеш. — Фалън се накланя напред и ме оглежда с любопитство. — Как, по дяволите, косата ти е успяла толкова да щръкне отпред? Да не би да спиш по корем?
Каква е тя? Детектив?
— Аз… — Зяпвам я сащисано. — Аха. Спя по корем. И закъснявах за занятия.
Тя кимва, сякаш вече го е знаела.
Появява се сервитьорът с топла порция сьомга и долива чашата й с вода. Мъжът отваря уста, все едно се кани да каже нещо, но Фалън не му обръща внимание. Тя продължава да се взира в мен, но му промърморва „благодаря“.
— Значи… хм. Донован О’Нийл? Той е ваш баща?
Фалън поглежда сервитьора с неразгадаемо изражение.
— Да — отвръща равнодушно.
Мъжът се усмихва и видимо се отпуска.
— Леле — проронва и клати възхитено глава. — Не е ли жестоко? Да имаш за баща самия Макс Епкот?
Фалън не се усмихва, дори не трепва. Нищо върху лицето й не показва, че поне милион пъти е чувала този въпрос. Очаквам саркастичния й отговор, защото съдейки по начина как реагираше на тъпите коментари на баща си, нямаше никакъв шанс бедният сервитьор да се измъкне невредим.
Тъкмо когато си мисля, че Фалън ще завърти очи, тя сподавя въздишката си и се усмихва.
— Това е абсолютно нереално. Аз съм най-щастливата дъщеря на света.
Мъжът се ухилва.
— Това наистина е супер.
Когато той се обръща и се отдалечава, Фалън отново приковава поглед в мен.
— За какви занятия? — интересува се тя.
Нужни са ми няколко секунди, за да разбера въпроса й, защото все още се опитвам да осмисля глупавия й отговор на сервитьора. Едва не я питам за това, но бързо размислям. Сигурен съм, че й е по-лесно да дава на хората отговорите, които те очакват да чуят, отколкото надълго и нашироко да обяснява истината. Освен това, тя навярно е най-лоялният човек, когото съм срещал, защото аз не съм сигурен, че бих могъл да кажа същото за онзи мъж, ако беше мой баща.
— Курс по творческо писане.
Тя замислено се усмихва и взема вилицата.
— Знаех си, че не си актьор. — Лапва парченце от сьомгата и преди да сдъвче първата хапка, бодва още една. Следващите няколко минути изминават в пълна тишина, докато двамата дояждаме храната си. Аз омитам чинията си, но Фалън отмества нейната, без да я изяде дори наполовина.
— Я ми кажи нещо — подхваща, навеждайки се напред. — Защо реши, че имам нужда да ме спасяваш с цялата онази глупост за фалшивото гадже?
Ето че дойдохме на темата. Тя е разстроена от вмешателството ми. Донякъде се досещах, че ще стане така.
— Не съм мислил, че имаш нужда от спасяване. Просто понякога ми е трудно да контролирам негодуванието си, когато се натъкна на някой пълен абсурд.
Тя извива вежда.
— Ти определено си писател, защото кой, по дяволите, се изразява по този начин?
Засмивам се.
— Извинявай. Предполагам, че се опитвам да кажа, че понякога съм невъздържан глупак и не биваше да си пъхам носа в твоите работи.
Фалън вдига салфетката си от скута и я слага върху чинията. Едното й рамо леко се повдига.
— Нямах нищо против — заявява с усмивка. — Беше донякъде забавно да наблюдавам баща си толкова смутен и объркан. Никога досега не съм имала фалшив приятел.