И моля ви, не страдайте заради мен. Моите мъки свършиха. Както мъдро е казал Дилън Томас: След първата смърт няма друга.
С цялата ми любов,
Мама.
Едва успявам да прочета подписа на мама през сълзите си. Иън се връща в стаята след няколко минути и сяда до мен.
Искам да му благодаря, задето ми даде да прочета писмото, но съм толкова бесен, че дори не мога да говоря. Само ако бях прочел писмото, преди полицията да го вземе, още тогава щях да знам всичко. Последните два дни щяха да бъдат напълно различни. Може би нямаше да съм в такова състояние на шок, ако го бях прочел. И може би нямаше да изтълкувам погрешно всичко и да предположа, че мъж е виновник за решението й.
И миналата нощ щях да остана у дома, а нямаше да се кача в нейната кола, да отида в дома на непознат и да причиня пожар, който излезе от контрол.
Когато се превивам на две, разтърсван от ридания, Иън ме притегля към себе си и ме прегръща. Знам, че той си мисли, че плача заради всичко, което току-що прочетох и отчасти е прав. Навярно предполага, че плача заради омразните думи, които изрекох за мама, и отчасти е прав и за това.
Ала това, което брат ми не знае, е, че повечето от тези сълзи не са сълзи от скръб и болка.
Това са сълзи на вина, задето погубих живота на едно невинно момиче.
Глава 26
Оставям листа и вземам още една книжна кърпичка. Не мисля, че съм спряла да плача, откакто започнах да чета. Проверявам телефона и виждам есемес от баща си.
Здравей! С удоволствие, ти също ми липсваш. Кажи ми къде и кога и аз ще бъда там.
Опитвам се да не се разплача, когато чета съобщението, но не успявам, тъй като сега разбирам, че заради насъбраната горчилка съм пропиляла толкова добри спомени, които сме могли да имаме двамата. Просто ще трябва да наваксаме през следващите няколко години.
Спирам да чета, за да хапна. Да помисля. Да дишам. Вече е почти седем вечерта, а аз съм прочела едва половината от ръкописа. Обикновено изчитам една книга за няколко часа, но този ръкопис е най-трудното четиво в живота ми. Не мога дори да си представя колко му е било тежко на Бен да го напише.
Поглеждам следващата страница, опитвайки се да реша дали имам нужда от още една почивка, преди отново да се захвана с четене. Когато виждам, че следващата глава описва нашата първа среща в ресторанта, решавам да продължа. Трябва да разбера какво го е подтикнало да се появи там през онзи ден. И най-важното: защо е решил да стане част от живота ми.
Сядам отново на дивана и поемам дълбок дъх. А след това започвам да чета четвърта глава от ръкописа на Бен.
ДЕВЕТИ НОЕМВРИ
Роман на Бен
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Осемнайсет години
„Някой ме отегчава. Май съм аз.“
Дилън Томас
Ръката ми виси отстрани на леглото и тъй като ръката ми се опира в килима, заключавам, че леглото няма рамка или пружина. Матракът просто лежи на пода.
Аз лежа по корем. Половината от тялото ми е увито в чаршаф, а лицето ми е заровено във възглавницата.
Мразя подобни моменти. Когато се събуждам толкова дезориентиран, че нямам представа къде съм или кой лежи в леглото до мен. Обикновено лежа достатъчно дълго, за да осъзная къде се намирам, преди да се раздвижа с надеждата да не събудя човека, който е в стаята с мен. Но тази сутрин е различно, защото който и да е бил в леглото с мен, вече е буден. Чувам шума на шуртяща вода.
Опитвам се да преброя колко пъти се е случвало това — когато съм се напивал до такава степен, че на следващия ден не помня почти нищо. Предполагам, че са най-малко пет пъти през тази година, но сега е най-зле. Обикновено помня с кого съм бил на купон. С кой приятел. С кое момиче съм флиртувал, преди всичко да потъне в пълен мрак. Но в момента нямам никакъв спомен.
Сърцето ми започва да бие силно и пулсираща болка пронизва слепоочията ми. Знам, че трябва да стана и да намеря дрехите си. Трябва да се огледам и да се опитам да разбера къде се намирам. Да се опитам да си спомня къде може да съм оставил колата си. Може дори да се наложи отново да позвъня на Кайл. Но той ще бъде последният ми вариант, защото днес не съм в настроение за поредното конско.
Малко е да се каже, че той е разочарован от това, в което се бях превърнал. Нищо у дома не е същото от онзи ден, когато преди две години нашата майка умря.