Тъкмо се каня да запаля колата и да потегля, когато друга кола спира на паркинга редом до моята. Вратата на шофьора се отваря и дори преди той да излезе от автомобила, усещам как гърлото ми пресъхва.
Какво прави той тук?
Веднага го познавам по тила, ръста, маниерите. Донован О'Нийл е разпознаваема личност и имайки предвид, че през онзи нощ гледах лицето му върху екрана на телевизора по всички канали, никога няма да мога да го залича от паметта си.
Озъртам се, питайки се дали да не потегля, преди да ме забележи. Но той не обръща внимание на нищо наоколо. В дясната си ръка държи букет хортензии. Запътва се към нейния гроб.
Той е тук, за да посети моята майка.
Внезапно мислено се пренасям обратно в онази нощ, когато стоях в същата кола и го наблюдавах от другата страна на улицата. Усещането е същото, само че сега го наблюдавам от любопитство, а не от омраза. Той не остава дълго на гроба. Сменя увехналия букет със свежия. Взира се за миг в надгробния паметник, после се връща при колата си.
По действията му си личи, че редовно прави това. И за миг аз изпитвам вина, задето си мислех, че никога не му е пукало за нея. Защото очевидно това не е така, щом като след две години все още продължава да посещава гроба й.
На път към колата той поглежда часовника си, после ускорява крачка. Явно закъснява за някъде. И поради някакво чудо в главата ми се пръква мисълта, че това е свързано с дъщеря му. Казвам си да спра, когато протягам ръка към стартера. Заповядвам си на висок глас: „Не го прави, Бен", с надеждата, че ще се вслушам в себе си.
Но днес любопитството надделява, защото аз следвам колата му, когато излиза от гробището и нямам никаква представа защо го правя.
Паркирам през няколко коли от неговата, пред ресторанта, пред който той спря. Наблюдавам го как влиза в заведението. Виждам към някой става и го прегръща — момиче — и толкова силно стискам челюстта си, че ме заболява.
Това трябва да е тя.
Дланите ми започват да се потят. Не съм убеден, че наистина искам да я видя. Но съм сигурен, че няма да си тръгна оттук, когато тя е толкова близо, без поне да вляза вътре и да мина покрай масата им. Трябва да знам. Необходимо ми е да знам какво съм й причинил.
Преди да вляза вътре, грабвам лаптопа, за да има върху какво да се съсредоточа, докато седя там сам. Или поне да се преструвам, че съм зает с нещо. Когато пристъпвам вътре, не мога да видя лицето й, за да се уверя, че е Фалън. Тя е с гръб към мен. Опитвам се да не ги зяпам, за да не привлека вниманието на баща й.
— Маса или сепаре? — пита сервитьорката.
Кимвам към сепарето зад тяхното.
— Може ли да се настаня там?
Тя ми се усмихва и взема менюто.
— Сам ли сте днес?
Кимвам отново и жената ме води до сепарето. Сърцето ми препуска толкова бързо, че нямам кураж да я погледна, когато минавам край сепарето им. Сядам на дивана, с гръб към тях. Надявам се след няколко минути да събера смелост. В крайна сметка няма нищо нередно, че съм тук. Не знам защо имам чувството, сякаш нарушавам закона, когато просто седя в заведение в очакване на обяда си.
Слагам ръцете върху масата и сплитам пръсти. Опитвам се да измисля множество причини, за да се обърна и да погледна през рамо, но се боя, че ако го направя, няма да мога да отместя поглед. Нямам представа какво съм й причинил и се боя, че ако погледна в очите й, ще видя в тях печал.
Но в същото време се страхувам, че ако не погледна в очите й, няма да узная, че може би тя е щастлива.
— Закъснях само с половин час, Фалън. Престани да се цупиш и да ми натякваш — казва баща й.
Той я нарече по име. Това определено е тя. Само след няколко минути ще мога да се срещна лице в лице с момичето, чийто живот едва не отнех.
За щастие, се приближава сервитьор, за да вземе поръчката ми, разсейвайки ме от собствените ми мисли. Изобщо не съм гладен, но въпреки това поръчвам, защото кой идва в ресторант и не поръчва храна? Не желая да привличам внимание към себе си.