Но, по дяволите, сервитьорът толкова се е прехласнал по вниманието, което му оказва самият Донован О'Нийл, че е сляп и глух за всичко друго наоколо. Дори не ме е грижа за храната, нека само ми донесе сметката, за да платя и да изчезна оттук.
Започвам нервно да треса коляното си. Тя се задържа прекалено дълго в тоалетната. Знам, че всеки миг ще излезе и аз нямам представа дали да я погледна, да се извърна, да се усмихна или да си плюя на петите, или… мамка му, какво да правя? Тя излиза.
Гледа надолу и аз все още не мога да видя лицето й, но тялото й отпред е още по-съвършено, отколкото отзад.
Когато вдига поглед към мен, стомахът ми се свива. Имам чувството, че сърцето ми започва да се разтапя в гърдите. За пръв път от две години виждам точно какво съм й причинил.
От горната част на лявата й буза, покрай окото и до самата й шия има белези. Белези, които е получила заради мен. Някои са по-избледнели от останалите, но ясно се виждат, тъй като кожата е с розов оттенък, по-светла и по-нежна, отколкото останалите, незасегнати части. Но не белезите изпъкват върху лицето й. А зелените й очи, които в момента се взират право в мен. Неувереността, стаена в тях, достатъчно красноречиво показва колко много съм й навредил.
Тя вдига ръка и дръпва кичур коса върху устата си, прикривайки някои от белезите. В същото време главата й се свежда към пода, дългата коса се спуска като завеса върху лицето й и скрива повечето от белезите. Продължавам да я гледам, защото не мога да откъсна поглед, болката в гърдите ми е толкова силна. Мисля за това какъв ад е била онази нощ за нея. Колко изплашена е била. Колко болка и страдания е понесла през месеците, докато се е възстановявала.
Стискам ръцете си в юмруци, защото никога досега не съм изпитвал по-огромно желание да поправя всичко. Искам да падна на колене пред нея и да я помоля да ми прости, задето съм й причинил толкова болка. Задето съм погубил кариерата й. Задето съм я заставил да мисли, че трябва да крие лицето си с косата си, когато тя е толкова дяволски красива.
Тя не подозира. Няма представа, че вдигайки поглед, е погледнала право в очите на човека, разрушил живота й. Не знае, че съм готов да дам всичко, за да притисна устни до тази буза — да целуна белезите, за които аз съм виновен, да й кажа колко безумно съжалявам.
Тя не подозира, че едва сдържам сълзите си само като гледам лицето й, защото то е едновременно прекрасно и толкова пропито с болка. Страхувам се, че ако веднага не й се усмихна, ще избухна в сълзи заради нея.
И тогава, когато тя минава край мен, се случва нещо, всичко в гърдите ми се стяга. Защото изпадам в паника, че това, което току-що премина между нас — онази плаха усмивка — никога повече няма да се повтори. Не знам защо това толкова ме тревожи, тъй като до днешния ден аз дори не бях сигурен, че някога ще пожелая да я видя.
Но сега, след като я видях, не съм сигурен, че искам да спра. А фактът, че баща й, който в момента е точно зад мен, срива самочувствието й, като й казва, че не е достатъчно красива, за да бъде актриса, ме кара да се покатеря през преградата на това сепаре в тяхното и да го удуша. Или поне да се покатеря в сепарето при нея и да я защитя.
Сервитьорът избира точно този момент, за да ми донесе храната. Опитвам се да ям. Наистина се опитвам, но целият треперя и не съм на себе си от начина, по който баща й разговаря с нея. Бавно дъвча, докато слушам как баща й все повече лицемерничи. Отначало изпитвам облекчение, когато чувам, че тя планира да се премести от Лос Анджелис.
Браво на теб, мисля си.
Сега, когато знам, че тя има достатъчно смелост да се премести в другия край на страната, за да се опита отново да стане актриса, я уважавам много повече, отколкото съм уважавал когото и да било в живота си. Но да слушам баща й, който не спира да й повтаря, че няма шансове да бъде актриса, ме изпълва с такова неуважение, каквото не съм изпитвал към никого другиго.
Чувам как баща й се прокашля.
— Знаеш, че нямах това предвид. Нямах предвид, че си паднала дотам, че да озвучаваш аудиокниги. Просто можеш да постигнеш успешна кариера на друго поприще, след като повече не можеш да играеш. Озвучаването на аудиокниги се заплаща ниско. Както впрочем и работата на Бродуей.
Не чувам какво му отговаря тя, защото пред очите ми се спуска червена пелена. Не мога да повярвам, че този мъж — баща, който е длъжен да закриля и насърчава дъщеря си, готова да приеме такова предизвикателство — й говори подобни неща. Може би проявява жестокост, защото я обича и иска тя да бъде достатъчно корава, за да се справи с трудностите на живота, но това момиче е изтърпяло достатъчно болка и страдания.