— Аз никога досега не съм имал истински приятел — отвръщам.
Погледът й се насочва към косата ми.
— Това е очевидно. Нито един гей няма да излезе от дома си в този вид.
Струва ми се, че Фалън действително няма нищо против как изглеждам. Сигурен съм, че е изпитала на гърба си солидна доза физическа дискриминация, затова ми е трудно да повярвам, че е от този тип момичета, които поставят външността на първо място в списъка за най-важните качества у един мъж.
Но не ми убягва, че тя ме подкача. Ако не знаех по-добре, вероятно щях да си помисля, че кокетничи с мен.
Аха. Определено трябваше отдавна да си тръгна от този ресторант, но това е един от малкото случаи, когато искрено съм благодарен за купищата лоши решения, които имам навика да вземам.
Сервитьорът носи сметката, но преди да платя, Фалън грабва банкнотите, които баща й бе хвърлил на масата, и му ги подава.
— Искате ли ресто? — пита мъжът.
— Задръжте го — махва тя пренебрежително.
Сервитьорът разчиства масата и когато си тръгва, вече нищо не ни задържа тук. Неизбежният завършек на обяда ме кара да изпитвам известна нерешителност, защото не знам какво да кажа, за да й попреча да си тръгне. Тя се мести да живее в Ню Йорк и навярно никога повече няма да я видя. Не разбирам защо тази мисъл толкова ме тревожи.
— И така — подема тя. — Да скъсаме ли сега?
Аз се засмивам, макар че все още се опитвам да разбера дали притежава невероятното умение да се шегува с безизразна физиономия, или напълно й липсва индивидуалност. Границата между двете е много тънка, но аз се обзалагам, че е първото. По-скоро се надявам.
— Гаджета сме едва от час, а ти вече искаш да ме зарежеш? Не ме ли бива в тази роля?
Фалън се усмихва.
— Напротив, прекалено те бива. Ако трябва да съм честна, това дори малко ме плаши. Сега ли е моментът, когато разбиваш на пух и прах последната ми илюзия за нашата връзка и ми признаваш, че братовчедка ми е забременяла от теб, докато сме били разделени?
Не мога да се сдържа и прихвам отново. Определено е невероятното умение да се шегува с безизразна физиономия.
— Не е забременяла от мен. Тя вече беше в седмия месец, когато преспах с нея.
До ушите ми достига заразителен смях и аз никога не съм бил по-благодарен за своето не особено прилично чувство за хумор. Няма да позволя това момиче да изчезне от полезрението ми, докато не чуя този смях още поне три или четири пъти.
Смехът й постепенно секва, но усмивката остава върху лицето й. Тя гледа към вратата.
— Наистина ли се казваш Бен? — пита и отново извръща поглед към мен.
Кимвам.
— За какво най-много съжаляваш в живота си, Бен?
Странен въпрос, но ще отговоря. Странността изглежда напълно нормална за това момиче, макар да няма значение, че никога няма да споделя с никого кое е най-голямото съжаление в живота ми.
— Не мисля, че вече съм го преживял — лъжа аз.
Тя замислено се взира в мен.
— Значи си почтен човек? И никога никого не си убил?
— Засега не.
Фалън се опитва да прикрие усмивката си.
— Значи, ако днес прекараме повече време заедно, няма да ме убиеш?
— Само в случай на самозащита.
Тя се засмива и се протяга към чантата си. Премята дръжката през рамо и се изправя.
— Какво облекчение. Тогава да се отбием в „Пинкбери“ и можем да скъсаме след десерта.
Ненавиждам сладолед. Мразя йогурт.
И особено мразя йогурт, който имитира сладолед.
Но проклет да съм, ако не грабна лаптопа, ключовете и не я последвам накъдето, дявол да го вземе, ме поведе.
— Как си могъл да живееш от четиринайсетгодишен в Лос Анджелис, без кракът ти нито веднъж да не стъпи в „Пинкбери“? — Фалън изглежда почти обидена. Извръща се, за да огледа предлаганите топинги. — Поне чувал ли си за „Старбъкс“?
Смея се и соча дъвчащите мечета. Продавачът загребва пълна лъжица и я изсипва в купичката ми.
— Аз на практика живея в „Старбъкс“. Нали съм писател. Това е нещо като всекидневен ритуал.
Фалън стои на опашката пред мен, докато чакаме реда си да платим. Поглежда с отвращение към купичката ми.
— О, господи! — възкликва тя. — Не можеш да дойдеш в „Пинкбери“ и да ядеш само топинг. — Гледа ме, сякаш съм убил котенце. — Ти изобщо човешко същество ли си?
Аз въртя очи и леко я сръгвам в рамото, за да се обърне.
— Престани да ме кастриш, защото ще те зарежа, преди да сме намерили маса.