Докато пътувахме насам, реших да не го разпитвам за мотивите за постъпката му. Разбира се, моята неувереност не спира да се пита какво, по дяволите, прави момче като него с момиче като мен, ала всеки път, когато мисълта се прокрадне в главата ми, си припомням разговора, който водихме на пейката. Повтарям си, че всичко казано от Бен изглеждаше искрено — че той наистина ме намира за привлекателна. А и честно, имайки предвид цялата ситуация, какво значение имаше всичко това? Аз се местя на другия край на страната, така че каквото и да се случи през следващите няколко часа едва ли ще повлияе по някакъв начин върху живота ми. На кого му пука, че този младеж просто иска да се напъха в гащичките ми? Всъщност дори предпочитам да иска това. За пръв път от две години някой ме кара да се чувствам желана, затова не смятам да се обвинявам, задето това ми доставя удоволствие.
Влизам в дрешника и чувам как Бен набира номер на телефона си. Притихвам, докато той провежда разговора си.
— Може ли да запазя маса за двама за тази вечер в седем?
Тишината в стаята е осезаема, докато чакам да чуя какво е следващото, което ще каже Бен. За последните два часа сърцето ми работи много по-усилено, отколкото през целите два последни месеца.
— Бентън Кеслър. К-Е-С-Л-Ъ-Р. — Отново тишина. — Идеално. Много ви благодаря. — Още тишина.
Ровя в горното чекмедже, опитвайки да се държа така, сякаш в момента не отправям горещи молитви към Бог аз да съм вторият на тази вечеря. Чувам го да се размърдва на леглото и да става, затова се обръщам и виждам, че върви към мен. Ухилва се и надзърта през рамото ми към чекмеджето, в което се ровя.
— Тук ли държиш гащичките си? — Той се пресяга и грабва едни. Аз ги измъквам от ръката му и ги хвърлям към куфара.
— Долу ръцете — нареждам му.
Бен ме заобикаля и подпира лакът на стената на дрешника.
— Щом опаковаш бельото си, това означава, че не ходиш гола. Така че по метода на изключването, стигам до извода, че в момента си с прашки. Сега остава само да разбера какъв е цветът им.
Продължавам да хвърлям съдържанието на чекмеджето към куфара.
— Нужно е много повече от няколко разговора, за да се намърдаш в гащичките ми, Бен Писателя.
— О, нима? — хили се той. — Като например? Изискана вечеря? — Оттласква се от стената на дрешника и пъха ръце в джобовете на дънките си. — Защото случайно имам запазена маса за седем часа тази вечер в „Шато Мармон“.
— Не може да бъде! — засмивам се аз. — Заобикалям го и отново влизам в дрешника, опитвайки се да скрия от него огромната усмивка на лицето си. Благодаря ти, Господи. Той ще ме води на вечеря. Но когато стигам до дрешника, усмивката ми помръква. Какво, по дяволите, ще облека? Последният път, когато излязох на среща, гърдите ми дори още не бяха напълно оформени!
— Фалън О’Нийл — казва той, застанал на прага на дрешника. — Ще излезеш ли с мен тази вечер?
Въздъхвам и свеждам поглед към скучните ми дрехи.
— И какво, по дяволите, ще облека за „Шато“? — Извръщам се към него и мръщя лице. — Не може ли просто да отидем в „Чипотле“ или някъде другаде?
Бен се смее, влиза в дрешника и ме избутва настрани. Започва да преглежда дрехите в дъното.
— Прекалено дълго — мърмори, докато отмята закачалките една по една. — Прекалено грозно. Прекалено ежедневно. Прекалено натруфено. — Най-накрая спира и сваля една закачалка.
Обръща се и вдига нагоре черна рокля, която имах намерение да изхвърля още когато мама ми я купи.
Тя винаги ми купува дрехи с надеждата, че ще ги нося. Дрехи, които не прикриват белезите ми.
Клатя глава, издърпвам роклята от ръката му и я окачвам обратно на закачалката. Грабвам няколкото рокли с дълги ръкави и ги измъквам от закачалките.
— Тази ми харесва.
Бен поглежда роклята, която той ми е избрал, отново я сваля от закачалката и я тиква в ръцете ми.
— Но аз искам да облечеш тази.
Аз я бутам обратно.
— Не искам да я облека, искам да нося тази.
— Не — заинатява се Бен. — Аз плащам за вечерята и аз избирам какво да гледам, докато се храня.
— Тогава аз ще платя вечерята и ще облека роклята, която аз избрах.
— В такъв случай отменям вечерята в „Шато Мармон“ и отиваме в „Чипотле“.
— Мисля, че току-що имахме първата караница като двойка — въздъхвам аз.