Той се усмихва и ми подава избраната от него рокля.
— Ако се съгласиш да я облечеш тази вечер, можем да се сдобрим още тук, в дрешника.
Бен е непреклонен. Но аз няма да облека проклетата рокля. Ако откровеността ще ми помогне, ще заложа на тази карта.
Въздъхвам обезсърчено.
— Мама ми купи тази рокля миналата година, когато беше във вихъра на мисията си „Да излекуваме Фалън“. Но тя нямаше представа колко зле се чувствам в своята кожа. Така че, моля те, не настоявай да облека тази рокля, защото се чувствам много по-удобно в дрехите, които скриват по-голямата част от кожата ми. Не желая да притеснявам околните, а ако облека нещо подобно, те ще се чувстват неловко, докато ме гледат.
Челюстта на Бен се стяга и той отмества поглед от мен към роклята в ръката му.
— Добре — предава се и пуска роклята на пода.
Най-после.
— Но ти си виновна, задето хората се чувстват неловко, когато те гледат.
Дори не се опитвам да прикрия смайването си. Това е първото нещо, което ми е казал през днешния ден, което ме накара да се почувствам, сякаш разговарям с баща си. Няма да лъжа, заболя ме. Прокашлям се, защото от думите му в гърлото ми сякаш заседна огромна буца.
— Това не беше много мило — тихо промълвявам.
Бен пристъпва към мен. Дрешникът ми не е много голям. Определено не се нуждая от близостта му. Особено след обидното му изказване.
— Но е вярно — настоява той.
Затварям очи, защото не мога да гледам устните, произнасящи толкова ненавистни думи.
Поемам дълбоко дъх, за да се успокоя, но той секва, когато пръстите му отмятат косата от лицето ми. Неочакваният физически контакт ме заставя да стисна още по-силно клепачи. Чувствам се толкова глупаво, задето не мога да го накарам да си тръгне или поне да го изблъскам от дрешника. Но поради някаква причина не мога да се движа, нито да говоря. И да дишам, като капак на всичко.
Бен отмества кичурите от челото ми и прокарва пръсти през тях, така че изцяло открива лицето ми.
— Ти си пуснала дълга коса, защото не искаш хората да те виждат. Носиш дълги ръкави и ризи с яки, защото мислиш, че това помага. Но не е така.
Имам чувството, че думите му се превръщат в юмруци, които се забиват право в корема ми. Отдръпвам лице от ръката му, но продължавам да държа очите си затворени. Опасявам се, че отново ще заплача, а вече пролях достатъчно сълзи за една тъпа годишнина.
— Хората не се чувстват неловко, защото са видели белезите ти, Фалън. Те се чувстват неловко, защото когато те погледнат, ти им показваш, че не е редно да го правят. И повярвай ми — ти си една от тези, които хората искат да гледат. — Усещам как пръстите му докосват челюстта ми и аз потръпвам. — Лицето ти има най-невероятните черти. Знам, че това е странен комплимент, но е вярно. — Пръстите му се плъзгат нагоре по брадичката, докато не докосват устните ми. — И устните ти.
Мъжете ги гледат, защото искат да ги вкусят, а жените — от завист, защото ако техните имаха такъв цвят, никога нямаше да си купят червило.
От гърдите ми се изтръгва нещо средно между смях и ридание, но все още не се осмелявам да го погледна. Стоя вцепенена като дърво и се опитвам да отгатна къде ще е следващото му докосване. Какви ще са следващите му думи.
— Само веднъж в живота си съм срещал момиче, което имаше толкова дълги и красиви коси като твоите, но вече ти казах за Абита. И само за сведение, тя не може да стъпи и на малкия ти пръст, въпреки че страхотно се целуваше.
Чувствам как ръцете му се повдигат и той отмята косата ми зад раменете. Бен е толкова близо, че вижда как се повдигат и спускат гърдите ми. Но, мили боже, изведнъж ми става толкова трудно да дишам, сякаш неочаквано съм се озовала на три хиляди метра надморска височина.
— Фалън — изрича той властно, настоявайки за вниманието ми. Пръстите му хващат брадичката ми и повдигат лицето ми. Когато отварям очи, той е много по-близо, отколкото съм си представяла. Взира се в мен с остър поглед. — Хората искат да те гледат. Повярвай ми, аз съм един от тях. Но когато всичко в теб крещи: „Извърни се“, хората правят точно това. Единственият човек, на когото му пука за няколкото белега върху твоето лице, си самата ти.
Толкова ми се иска да му повярвам. Ако можех да повярвам на всичко, което той казва, може би тогава животът ми щеше да означава за мен много повече, отколкото сега. Навярно бих могла да сторя точно това, което мама твърди, че трябва да направи всяко момиче на моята възраст: да открия коя действително съм аз. Не да се крия от себе си.