Съгласен, съгласен, съгласен и… какво?
— Защо двайсет и три?
— Моята майка смята, че по-голямата част от хората едва на двайсет и три осъзнават кои са и какво е мястото им на този свят, затова искам да съм сигурна, че съм наясно със себе си и с това, което искам от живота, преди да си позволя да се влюбя. Защото е много лесно да се влюбиш, Бен. Много по-трудно е, когато разлюбиш.
Има смисъл. Ако си Тенекиеният човек.
— Наистина ли вярваш, че можеш да контролираш дали да се влюбиш в някого, или не?
— Влюбването може и да не е осъзнато решение, но да се предпазиш от ситуация, в която то може да се случи и да го предотвратиш, е твой избор. Затова, когато срещна някой, в когото мисля, че може да се влюбя… просто се отдалечавам, докато не стана готова за любовта.
Леле. Прилича на Сократ с всички тези нейни житейски сентенции. Имам чувството, че трябва да си водя бележки. Или да поспоря с нея.
Но ако трябва да съм честен, изпитвам облекчение от думите й, защото се страхувах, че ще ме опияни с целувките си и до края на вечерта ще ме убеди, че сме сродни души. Защото Бог ми е свидетел, че ако ме беше помолила, аз щях да й се нахвърля с цялата си страст, макар да знам, че това е абсолютно последното, което трябва да направя. Момчетата не отказват на момичета като нея, независимо колко силно неприятни са им по-близките отношения. Момчетата зърват чифт хубави цици в комбинация със страхотно чувство за хумор и вече си мислят, че са открили шибания Свещен Граал.
Но пет години изглеждат цяла вечност. Аз съм почти сигурен, че след пет години Фалън дори няма да си спомня тази вечер.
— В такъв случай ще ми направиш ли услуга да ме потърсиш, когато навършиш двайсет и три?
Тя се смее.
— Бентън Джеймс Кеслър, след пет години ти ще бъдеш прекалено известен писател, за да ме помниш.
— Или може би ти ще бъдеш прекалено известна актриса, за да си спомняш за мен.
Фалън не отговаря нищо на това. Всъщност моят коментар я натъжава.
Ние оставаме притихнали в леглото й, без да помръдваме, с лице един към друг. Дори с белезите и тъгата в очите, тя все още е най-красивото момиче, което някога съм виждал. Устните й изглеждат толкова меки и подканящи, че аз се опитвам да не обръщам внимание на възела в стомаха си, но всеки път, когато погледна устата й, усилието да обуздая желанието си ме кара да се мръщя. Опитвам се да не си представям какво ще почувствам, ако се наклоня напред и я целуна. Ала тя е толкова близо, че наистина съжалявам, задето не съм прочел всички любовни истории, написани някога на тази земя, защото какво, по дяволите, може да направи една целувка достойна за роман? Трябва да знам, за да го постигна.
Фалън лежи на дясната си страна, а роклята, с която е облечена, открива голяма част от кожата й. Виждам откъде започват белезите — точно над китката, продължават по ръката и по шията и преминават през бузата й. Докосвам лицето й, точно така, както тя бе докоснала моето. Усещам я как потръпва под дланта ми, защото докосвам тази част, която тя допреди няколко часа дори не искаше да виждам. Прокарвам палец по брадичката й, сетне го плъзвам по дължината на шията. Тя цялата се напряга от милувката ми.
— Това притеснява ли те?
Погледът й се стрелка към мен.
— Не знам — прошепва.
Питам се дали съм единственият, който е докосвал белезите й. Имал съм инциденти в миналото, когато съм се изгарял в опитите си да се науча да готвя, затова знам какво е усещането, когато раната от изгаряне заздравява. Но нейните белези са много по-видими, отколкото при повърхностно изгаряне. На допир кожата й е много по-мека от нормалната кожа. По-нежна. Приятно ми е да я усещам под пръстите си и не мога да спра да я галя.
Тя ми позволява. В продължение на няколко минути нито един от двама ни не промълвява нито дума, докато аз не спирам да плъзгам пръстите си нагоре и надолу по ръката и шията й. Очите й се навлажняват, сякаш тя всеки миг ще заплаче. Това ме кара да се питам дали не й харесва. Мога да разбера защо се чувства смутена, но поради някаква откачена причина в този миг аз се чувствам много по-удобно с нея, отколкото през целия ден.
— Би трябвало да ги мразя заради теб — шепна, прокарвайки пръсти по белезите по горната част на ръката й. — Би трябвало да съм бесен заради теб, защото да преживееш нещо подобно сигурно е било изключително болезнено. Но поради някаква причина, когато те докосвам… харесва ми допира на кожата ти.
Не съм сигурен как Фалън ще приеме думите, току-що отронили се от устата ми. Но това е вярно. Внезапно се изпълвам с благодарност към тези белези… защото те са напомняне, че би могло да бъде много по-лошо. Тя би могла да загине в онзи пожар и сега нямаше да лежи редом с мен.
Спускам ръка надолу по рамото й, по ръката, а сетне я вдигам обратно. Когато погледите ни се срещат, виждам върху бузата й мокра следа от току-що търкулналата се сълза.
— Едно от нещата, които винаги се старая да си напомням, е това, че всеки човек има белези — промълвява тя. — И много от тях са по-страшни от моите. Единствената разлика е, че моите са видими, а на повечето хора не са.
Не й казвам, че е права. Не й казвам, че мога само да мечтая отвътре да съм толкова красив, колкото е тя отвън.