Не съм сигурен как Фалън ще приеме думите, току-що отронили се от устата ми. Но това е вярно. Внезапно се изпълвам с благодарност към тези белези… защото те са напомняне, че би могло да бъде много по-лошо. Тя би могла да загине в онзи пожар и сега нямаше да лежи редом с мен.
Спускам ръка надолу по рамото й, по ръката, а сетне я вдигам обратно. Когато погледите ни се срещат, виждам върху бузата й мокра следа от току-що търкулналата се сълза.
— Едно от нещата, които винаги се старая да си напомням, е това, че всеки човек има белези — промълвява тя. — И много от тях са по-страшни от моите. Единствената разлика е, че моите са видими, а на повечето хора не са.
Не й казвам, че е права. Не й казвам, че мога само да мечтая отвътре да съм толкова красив, колкото е тя отвън.
Глава 5
— Мамка му. Фалън! Мамка му, мамка му, мамка му, по дяволите, мамка му, мамка му.
Чувам Бен да ругае като моряк, но не разбирам защо. Усещам ръцете му върху рамото си.
— Фалън Преломницата, събуди се, по дяволите!
Отварям очи и го виждам да седи на леглото, заровил ръка в косата си. Изглежда бесен.
Сядам на леглото и разтърквам очи, за да пропъдя съня. Сънят.
Ние сме заспали?
Стрелвам поглед към будилника. Показва 20,15. Пресягам се и го приближавам към лицето си. Не може да е вярно.
Но е. Часът е 20,15.
— Мамка му — промърморвам.
— Пропуснахме вечерята — ядно изрича Бен.
— Знам.
— Проспали сме два часа.
— Аха. Знам.
— Пропилели сме два шибани часа, Фалън.
Бен изглежда искрено разстроен. Сладък, но разстроен.
— Извинявай.
Той ме поглежда смутено.
— Какво? Не. Не го казвай. Вината не е твоя.
— Миналата нощ спах само три часа — оправдавам се аз. — През целия ден наистина бях уморена.
— Аха — въздъхва той обезсърчено. — Аз също не съм спал много миналата нощ. — В колко часа е полетът ти?
— В единайсет и половина.
— Тази вечер?
— Да.
— Тоест след три часа?
Кимам.
Бен изпъшква и разтрива лице с ръце.
— Мамка му — отново изругава. — Това означава, че трябва да тръгваш. — Ръцете му се отпускат върху бедрата му и той забива поглед в пода. — Това означава, че аз трябва да тръгвам.
Не искам Бен да си тръгва.
Но така трябва. Не ми се нрави паниката, зараждаща се в гърдите ми. Не ми се нравят думите, които напират да бъдат изречени. Искам да му кажа, че съм размислила, че може да запише телефонния ми номер. Но ако му дам телефонния си номер, ще говоря с него. През цялото време. Той ще ме отклонява от целта ми с всеки незначителен есемес, телефонен разговор, после по цял ден ще висим в скайп и докато се опомня вече няма да съм Фалън Преломницата. Ще бъда Фалън Гаджето.
Мисълта би трябвало да ме изпълни с много по-голямо отвращение, отколкото в действителност изпитвам.
— Трябва да тръгвам — казва Бен. — Сигурно се налага да свършиш още много неща, преди да потеглиш за летището.
Всъщност не се налага. Вече съм опаковала багажа, но не казвам нищо.
— Искаш ли да си тръгна? — Виждам, че Бен се надява да кажа „не“, но той трябва да си върви по много причини, преди да го използвам като извинение да не се местя в Ню Йорк.
— Ще те изпратя. — Гласът ми звучи тихо и извинително. Той не реагира веднага на думите ми, но накрая стисва устни в тънка линия и кимва.
— Да — мърмори обезсърчено. — Да, изпрати ме.
Нахлузвам обувките, които бях приготвила за вечерята. И двамата мълчим, докато неохотно се отправяме към вратата.
Бен я отваря и излиза пръв, а аз го следвам. Наблюдавам го как върви пред мен по коридора. Стиснал е тила си с ръка и аз виждам, че е разстроен. Ненавиждам се, задето и аз съм разстроена. Яд ме е, че заспахме и напълно пропиляхме нашите два последни часа заедно.
Почти стигаме до всекидневната, когато той спира и се обръща. Отново има вид, сякаш му се повдига. Аз застивам на място и го чакам да заговори.
— Може и да не е става за роман, но трябва да го направя. — Бен прави две бързи крачки към мен, ръцете му се заравят в косата ми, а устата му покрива моята. Аз ахвам от изненада и го хващам за раменете, но тутакси пристъпвам към него и обвивам ръце около шията му.
Той ме опира в стената, а ръцете, гърдите и устните му жадно се притискат в моите. Обхваща лицето ми, сякаш се страхува да ме пусне, а аз се опитвам да дишам, защото е минало много време, отколкото съм се целувала и може да съм забравила как се прави. Бен се отдръпва, за да си поеме дъх и после се връща ведно с… ръцете… и краката… и езика.