Бен се изправя, пъхва ръце в джобовете си и се прокашля.
— Искаш ли да те закарам до летището?
— Амбър ще ме закара — отвръщам, някак си разочарована, че вече имам уговорка с нея.
Бен кимва и се полюлява напред-назад на пети.
— Е, летището изобщо не ми е на път, но… мога да се престоря, че е в моята посока, ако искаш да те закарам.
По дяволите, той е очарователен. Думите му ме карат да се почувствам щастлива, топла и пухкава, и… По дяволите, аз не съм плюшено мече. Трябва да се взема в ръце.
Не приемам веднага предложението му. Двете с Амбър няма да се видим, преди да дойде в Ню Йорк през март, затова не съм сигурна дали няма да ми се разсърди, ако й кажа, че предпочитам до летището да ме закара някой, който познавам едва от половин ден.
— Аз нямам нищо против — подвиква Амбър от всекидневната. Двамата с Бен поглеждаме надолу към коридора. Глен и Амбър седят на дивана и ни зяпат. — Не само, че ви виждаме как се целувате, но и чуваме разговора ви.
Познавам я достатъчно добре, за да разбера, че ми прави услуга. Амбър ми смигва, когато аз се извръщам към Бен и съзирам надежда в очите му. Небрежно скръствам ръце пред гърдите си и накланям глава.
— Случайно да живееш близо до летището?
Устните му се разтягат в широка усмивка.
— Всъщност да. Какво невероятно съвпадение.
През следващите няколко минути Бен ми помага да досъбера багажа. Сменям роклята, с която смятах да ходя на вечерята, с клин за йога и тениска, за да ми е по-удобно по време на полета. Той натоварва куфарите ми в колата си и аз се сбогувам с Амбър.
— И не забравяй, цялата съм твоя по време на пролетната ваканция — напомня ми тя. Прегръща ме, но и двете не сме от момичетата, които плачат при глупави раздели. Амбър, също като мен, знае, че това преместване е за мое добро. Тя ми оказа огромна подкрепа след инцидента, надявайки се, че ще възвърна самоувереността, която изгубих през последните две години. Но това няма как да стане, ако продължа да живея в този апартамент. — Обади ми се утре сутринта, за да знам, че си пристигнала благополучно.
Довършваме сбогуването и аз следвам Бен до колата му. Той я заобикаля, за да ми отвори вратата, но преди да се кача, хвърлям един последен поглед към входната врата. Изпълва ме сладко-горчиво чувство. Била съм в Ню Йорк само няколко пъти и дори не съм сигурна дали там наистина ще ми хареса. Но този апартамент е прекалено удобен, а удобството понякога се превръща в препятствие, когато се опитваш да определиш своята цел в живота. Целите се постигат чрез преодоляване на неудобствата и упорита работа. Те няма да се постигнат, ако се криеш на някое удобно и приятно място.
Усещам ръката на Бен да ме обгръща. Той отпуска брадичка на рамото ми.
— Да не би да размисли?
Аз клатя глава. Нервна съм, но определено не съм размислила. Все още.
— Добре — кимва той. — Защото не ми се иска да те напъхвам в багажника и да те карам през целия път до Ню Йорк.
Аз се смея, облекчена, че Бен не е като баща ми, който егоистично се опита да ме убеди да се откажа от тази стъпка. Ръцете му продължават да ме прегръщат и когато се обръщам. Сега аз съм облегната на колата, а той се взира надолу към мен. Нямам много време, преди да се чекирам за полета, но не искам да бързам за летището, когато мога още няколко минути да се насладя на този момент. Просто ще тичам до изхода, ако закъснея.
— Има един стих от Дилън Томас, който ми напомня за теб. Той е любимият ми поет.
— Кой е той?
Върху устните му се разлива бавна усмивка. Бен скланя глава и шепне до устните ми: „Копнеех да се отдалеча, но се страхувам. Макар и неизживян, понякога животът може да избухне“.
Еха. Той е добър. И става още по-добър, когато притиска топлите си устни към моите, обхванал лицето ми с шепи. Протягам се и заравям ръка в косата му, позволявайки му пълен контрол върху скоростта и интензивността на целувката. Бен ме целува нежно и изразително; предполагам, че пише така, както се целува. С елегантен замах, но всяка дума е обмислена и целенасочена.
Той ме целува така, сякаш иска тази целувка да бъде запомнена. Не знам от кого от двама ни, но аз му позволявам да вземе от тази целувка толкова, колкото може, и му давам толкова, колкото мога. И е страхотно. Приятно. Наистина приятно.
Сякаш той действително е мое гадже и това е нещо, което трябва да правим през цялото време. Което ме връща към мисълта, че удобството може да бъде пречка. С такива целувки мога да си представя как с лекота се вписвам в живота на Бен и забравям как да живея своя. И тъкмо заради това трябва да продължа това сбогуване.