Аз отново се засмивам, както правех почти през целия ден на всичките му шеги. Не мисля, че някога съм се смяла толкова много с друг човек.
— Ти наистина трябва да напишеш книга, Бен. Романтична комедия. Много си забавен.
— Единственият начин да напиша любовен роман е, ако ти си един от главните герои. И аз, разбира се. — Той се отдръпва назад и ми се усмихва. — Предлагам ти сделка. Ако обещаеш да отидеш на прослушване в Бродуей, ще напиша роман за връзката, която не можем да имаме, благодарение на разстоянието и незрелостта.
Иска ми се той да говори сериозно, защото идеята ми харесва. Ако нямаше един крещящ недостатък.
— Но ние никога вече няма да се видим. Откъде ще знаем, че другият се придържа към плана?
— Ще се отчитаме един пред друг — отвръща той.
— Пак ти казвам… след тази вечер ние никога повече няма да се видим. А аз не мога да ти дам телефонния си номер.
Достатъчно съм разумна, за да не му дам телефонния си номер. Трябва да свърша толкова много неща сама, а ако Бен има телефонния ми номер, цялото ми внимание ще е съсредоточено в часа, в който се предполага, че той ще ми се обажда всеки ден.
Бен ме пуска, отстъпва назад и скръства ръце пред гърдите си. Започва да крачи напред-назад, дъвчейки долната си устна.
— Ами ако… — Спира и се извръща с лице към мен. — Ако се срещнем догодина в същия ден? И после след още една година? Можем да го правим в продължение на пет години. Същата дата, същото време, същото място. Можем да продължим оттам, където ще спрем тази вечер, но само за един ден. Така аз ще се уверя, че ти ходиш на прослушвания и ще мога да напиша книга за дните, които сме прекарали заедно.
Замислям се над предложението му. Опитвам се да запазя сериозно изражение като неговото, но възможността да го виждам веднъж в годината ме изпълва с трепетно вълнение и аз се старая с всички сили да не постъпя прекалено лекомислено.
— Да се срещаме всяка година в един и същи ден изглежда наистина добър сюжет за любовен роман. Ако претвориш художествено нашата история, ще я добавя начело на моя КЗЧ.
Сега Бен се усмихва. Аз също, защото никога не съм мислила, че ще очаквам с нетърпение днешната дата. Девети ноември е годишнина, която ме изпълва с ужас след нощта на пожара и сега за пръв път мисълта за тази дата ме зарежда с положителни емоции.
— Говоря сериозно, Фалън. Ще започна да пиша проклетата книга още тази вечер, ако това означава, че ще те видя през следващия ноември.
— Аз също съм сериозна — уверявам го. — Ще се срещаме всяка година на девети ноември. Но през останалото време няма по никакъв начин да общуваме.
— Така е честно. Девети ноември или нищо. И ще спрем след пет години? — пита Бен. — Когато и двамата навършим двайсет и три?
Кимам, но не питам за това, за което съм сигурна, че и двамата мислим. Какво ще се случи през тези пет години? Предполагам, че е по-добре да оставим този въпрос за следващия път… когато ще разберем дали и двамата се придържаме към този нелеп план.
— Гризе ме едно безпокойство — подема Бен, стиснал между пръстите долната си устна. — Трябва ли да сме… нали се сещаш… моногамни? Ако е така, смятам, че двамата току-що сключихме доста сурова сделка.
Аз се смея на абсурдното му предположение.
— Бен, няма начин да поискам това от теб за пет години. Смятам, че тъкмо фактът, че всеки от нас ще продължи да живее своя живот, прави тази идея толкова страхотна. Ние ще добием жизнения опит, както се предполага на тази възраст, но в същото време ще бъдем заедно един път в годината. Това е най-доброто решение за двама ни.
— Ами ако един от нас се влюби в някой друг? — пита той. — Това няма ли да съсипе романа, ако накрая не бъдем заедно?
— Дали двамата главни герои ще се съберат накрая, не бива да определя щастливия или нещастен край на романа. Щом и двамата са щастливи, не е важно дали са щастливи заедно, или поотделно.
— А ако се влюбим един в друг? Преди да изтекат петте години?
Ненавистно ми е, че първата ми мисъл е, че не е възможно такъв младеж като Бен да се влюби в мен. Не знам от кое съм по-уморена. От белезите върху лицето ми или от себеподценяващите мисли за реакциите на хората, когато ги видят. Пропъждам тези мисли и се насилвам да се усмихна.
— Бен, разбира се, че ще се влюбиш в мен. Тъкмо това е причината за петгодишното правило. Ние се нуждаем от твърди принципи, за да не надделеят сърцата над разума, докато не завършиш своята книга.
Виждам в очите му, че Бен обмисля думите ми и после кимва. И двамата се умълчаваме за миг, сякаш претегляме условията на току-що сключеното споразумение. Но сетне той се обляга до мен на колата и казва: