Аз не съм от тези, които в действителност обръщат внимание на датите или годишнините, но когато се събудих тази сутрин, днешната дата беше първата мисъл, която изникна в главата ми. Навярно защото с тази мисъл заспах миналата нощ. Изминаха две години от деня, откакто пожарът, избухнал в дома на баща ми, едва не погуби живота ми. Може би тъкмо заради това пожелах да се видя днес с него. Може би съм се надявала, че той ще си спомни… ще каже нещо, да ме утеши. Знам, че той вече достатъчно се е извинявал, но способна ли съм от сърце и душа да му простя, задето бе забравил за мен?
Обикновено оставах в дома му по веднъж в седмицата. Но през онази сутрин му пратих есемес, че ще пренощувам при него. Човек би си помислил, че когато случайно в къщата му възникне пожар, той ще хукне да ме спасява.
Но това не само че не се бе случило — той напълно забравил, че съм била там. Никой не е знаел, че в къщата има някой, докато не чули писъците ми да се разнасят от втория етаж. Знам, че той се чувства виновен заради това. Извиняваше ми се всеки път, когато ме видеше през следващите няколко седмици, но постепенно извиненията му станаха също толкова редки, както посещенията и телефоните обаждания. Възмущението, стаено в мен, е все още голямо, макар да ми се иска да му простя. Пожарът беше нещастен случай. Аз оживях. Това са двете неща, върху които се опитвам да се съсредоточа, но е трудно, защото мисля за случилото се всеки път, когато се погледна.
Мисля за него всеки път, когато някой друг ме погледне.
Вратата на тоалетната се отваря, влиза жена, стрелва ме с поглед, а сетне бързо се извръща и се отправя към последната кабинка.
Трябваше да изберете първата, госпожо.
Поглеждам се още веднъж в огледалото. Преди носех косата си дълга до раменете, със скосен бретон, но през последните две години я оставих по-дълга. И не без причина. Разчесвам с пръсти дългите тъмни кичури, които пуснах, за да прикрия лицето си отляво. Дръпвам ръкава върху лявата ръка до китката, а после вдигам яката, за да скрия шията. По този начин белезите едва се забелязват и аз мога да понеса отражението си в огледалото.
Преди се смятах за хубава. Но сега косата и дрехите просто донякъде ме прикриват.
Чувам как се пуска водата в кабинката, извръщам се и пъргаво се запътвам към вратата, преди жената да е излязла. През по-голямата част от времето се старя да избягвам хората и то не защото се боя, че ще се взират в белезите ми. Избягвам ги, защото те не се взират. В мига, в който хората ме забележат, те бързат да се извърнат, тъй като се страхуват да не се покажат груби или осъдителни. Не би било зле, ако поне веднъж някой ме погледне в очите и задържи погледа ми. Отдавна не ми се е случвало. Мразя да го призная, но ми липсва вниманието, което някога получавах.
Излизам от тоалетната и се насочвам към сепарето, разочарована, че все още виждам тила на баща си. Надявах се, че му е изникнала спешна работа и му се е наложило да си тръгне, докато бях в тоалетната.
Тъжно е, че празната маса би ме зарадвала повече, отколкото родният ми баща. Мисълта ме кара да се намръщя, но внезапно погледът ми се отклонява към младежа, седящ в сепарето, покрай което се каня да мина.
Обикновено не забелязвам хората, имайки предвид, че те с все сили се стараят да избегнат зрителен контакт с мен. Обаче очите на този младеж са напрегнати, любопитни и се взират право в мен.
Първата ми мисъл, когато го виждам, е: Жалко, че не се срещнахме преди две години.
Тази мисъл ме спохожда винаги, когато се натъквам на момчета, които биха могли да ме привлекат. А този тип определено е готин. Но няма типичното холивудско излъчване, както повечето мъже в този град. Почти половината изглеждат еднакво, като че ли съществува модел за успешен актьор и те всички се опитват да се впишат в него.
Този младеж е пълна противоположност. Наболата му брада не е симетрично, преднамерено произведение на изкуството. Вместо това покрива брадичката на неравномерни участъци, сякаш е работил цяла нощ и не е имал време да се избръсне. Прическата му не е оформена с гел в модерния стил току-що-ставам-от-леглото. Косата на този тип действително е рошава. Кичури в шоколадов цвят падат на челото, някои стърчат във всички посоки. Сякаш се е успал за важна среща и е бързал прекалено много, за да се погледне в огледалото.
Подобен размъкнат външен вид би трябвало да е отблъскващ, но тъкмо това е странното. Макар да изглежда така, сякаш в него няма нито капка самовлюбеност, той е един от най-привлекателните млади мъже, които някога съм виждала.