— Здравей — казвам, когато тя вдига.
— Здравей, скъпа — отвръща мама. — На летището ли си?
— Почти стигнах. Ще ти изпратя есемес, когато кацна в Ню Йорк, но дотогава ти вече ще си заспала.
Тя се смее.
— Фалън, майките не заспиват, когато децата им се носят в небето с повече от осемстотин километра в час. Ще оставя телефона включен, така че ми пиши веднага, след като се приземиш.
— Ще ти пиша, обещавам.
Бен ме поглежда с крайчеца на окото, вероятно се чуди с кого разговарям.
— Фалън, аз наистина съм щастлива, че правиш това — казва мама. — Но съм длъжна да те предупредя. Много ще ми липсваш и може да ти се сторя тъжна, когато ми се обаждаш, но не изпадай в носталгия по дома. Всичко с мен ще е наред. Обещавам. Мъчно ми е, че няма да се виждаме толкова често, но много се радвам, че предприемаш тази стъпка. И обещавам, че това е всичко, което ще кажа по този повод. Обичам те и се гордея с теб. Утре ще поговорим.
— Аз също те обичам, мамо.
Когато затварям, улавям Бен отново да ме гледа.
— Не мога да повярвам, че още не си ме представила на майка си — упреква ме той. — Ние ходим заедно вече от десет часа. Ако в най-скоро време не ни запознаеш, ще го приема като лична обида.
Не мога да сдържа смеха си, докато прибирам телефона в чантата си. Той се протяга, улавя ръката ми и не я пуска през целия път до летището.
Останалото време прекарваме в мълчание, като се изключи въпроса на Бен за номера на полета и лаконичното:
— Пристигнахме.
Вместо да спре колата на паркинга, както се надявах, Бен паркира пред входа. Чувствам се жалка, задето съм разочарована. Мислех, че Бен ще ме изпрати до изхода за пистата, след като ме докара чак до летището. Не бива да съм толкова алчна.
Той разтоварва двата ми куфара от багажника, аз грабвам чантата и ръчния багаж от колата. Бен затваря багажника и приближава към мен.
— Лек път — пожелава ми, целува ме по бузата и кратко ме прегръща. Аз кимам, а той се връща при колата.
— Девети ноември! — извиква Бен. — Не забравяй!
Усмихвам се и му махам, но вътрешно се чувствам объркана и разочарована от сдържаното му сбогуване.
Макар че може би така е по-добре. Донякъде изпитвах ужас от момента, когато ще се наложи да го гледам как потегля, а това недостойно за роман сбогуване някак си направи раздялата по-лека. Навярно точно заради това се ядосах.
Поемам дълбоко дъх и прогонвам мислите от главата си, докато наблюдавам отдалечаващата му се кола. Хващам куфарите и влизам вътре, тъй като до полета ми не остава много време. Летището е оживено, въпреки късния час, така че аз си проправям път през тълпата към гишето за регистрация. Разпечатвам бордната карта, чекирам багажа и се отправям към изхода за пистата.
Опитвам се да не мисля за това, което правя. Напускам мястото, в което съм живяла през целия си живот, за да се преместя в град, където не познавам никого. Мисълта ме изпълва с желанието да повикам такси и да се върна право в апартамента си, но не мога.
Трябва да направя това.
Длъжна съм да се заставя да си изградя нов живот, преди досегашният, в който просто съществувам, изцяло да ме погълне.
Нареждам се на опашката и вадя от чантата шофьорската си книжка, за да я покажа на служителя. Пред мен има петима души.
Петима души са достатъчни, за да се убедя да се откажа от преместването в Ню Йорк, затова затварям очи и започвам мислено да изреждам всичко, което ме привлича в Голямата ябълка. Сергиите с хотдог. Бродуей. Таймс Скуеър. Кулинарното шоу „Кухнята на Ада“. Статуята на свободата. Музеят за модерно изкуство. Сентръл Парк.
— Фаааалъъън!
Отварям рязко очи.
Обръщам се и виждам Бен, застанал до въртящата врата. Той се затичва към мен.
Като в забавен кадър.
Закривам устата си с длан и се опитвам да не избухна в смях, когато той бавно протяга ръце, сякаш се опитва да ме стигне.
— Нееее зааааминаааавай! — крещи той, докато бавно се промушва през множеството.
Хората наоколо се спират, за да видят за какво е цялата тази шумотевица. Искам да изровя голяма дупка и да се скрия в нея, но се смея толкова силно, за да не мисля за това колко засрамващо е всичко това. Какво, по дяволите, прави той?
Когато Бен най-после стига до мен, върху лицето му сияе огромна усмивка.
— Нали не си помисли, че просто ще те оставя и ще замина?
Свивам рамене, защото точно това си помислих.
— Би трябвало по-добре да познаваш гаджето си. — Той обхваща лицето ми в шепи. — Наложи се да добавя малко тъга, за да се опитам да направя тази целувка десетка. — Той впива устни в моите и ме целува с такава страст, че аз забравям за всичко. Абсолютно всичко. Забравям къде съм. Коя съм. Той е момче, а аз съм момиче и ние се целуваме… чувствата, възлите в стомаха ми, настръхналата кожа, ръката му в косата ми, ръцете ми, натежали като олово, а сега той се усмихва до устните ми.