Това определено е нещо, което възнамерявам да узная днес. Имам списък с неща, които трябва да знам, за да се захвана с работа над реалния роман, който й обещах. Обаче изглежда въпросите в този списък няма да получат отговори, а цялата последна година, посветена на прилежно изучаване на любовни романи и описването на нашия първи девети ноември, е била напразно.
Защото тя не дойде.
Поглеждам към часовника, за да се уверя, че часът съответства на този, който показва телефонът ми. Съответства.
Вадя листа с домашното, за да проверя дали не съм объркал времето на срещата. Не съм.
Още веднъж се оглеждам, за да се уверя, че това е същият ресторант, където се срещнахме миналата година. Същият е.
Знам го, защото наскоро ресторантът смени собственика си и сега има различно име. Но сградата е същата, на същия адрес, със същото меню.
И така… къде си, по дяволите, Фалън?
Тя закъснява с почти два часа. Сервитьорката четири пъти долива чашата ми. А пет чаши вода за два часа са твърде голямо изпитание за пикочния ми мехур, но си давам още половин час, преди да отида до тоалетната, защото се страхувам, че ако не съм тук, когато влезе, Фалън ще си помисли, че не съм дошъл и ще си тръгне.
— Извинете.
Пулсът ми тутакси се учестява и рязко вдигам глава. Но… не е Фалън.
Разочаровано издишам.
— Бен ли се казвате? — пита момичето. На гърдите й е закачена табелка с име. Тали. Тали носи табелка на „Пинкбери“. Откъде Тали знае името ми?
— Да. Аз съм Бен.
Тя въздъхва и сочи табелката с името.
— Работя отсреща, по-надолу по улицата. Някакво момиче позвъни и твърди, че е спешно.
Фалън!
Удивявам се от себе си как светкавично изскачам от сепарето и изхвръквам през вратата. Тичам надолу по улицата, стигам до „Пинкбери“ и нахлувам през вратата. Момчето зад касата ми мята странен поглед и отстъпва назад. Аз дишам тежко и едва смогвам да си поема дъх, но соча телефона зад гърба му.
— Някой ме търси…
Той грабва телефона, натиска един бутон и ми го подава.
— Ало? Фалън? Добре ли си?
Не чувам веднага гласа й, но само по въздишката познавам, че е тя.
— Бен! Слава богу, че още си там. Страшно съжалявам. Полетът ми се забави и аз се опитах да позвъня в ресторанта, но номерът беше прекъснат, а точно тогава ни извикаха да се качваме на самолета. Когато се приземих, най-накрая бях открила номера и няколко пъти се опитах да се обадя, но постоянно даваше заето, затова не знаех какво да правя. Сега съм в таксито и наистина, наистина съжалявам, че толкова закъснявам, но нямаше как да се свържа с теб.
Никога не съм подозирал, че дробовете могат да съберат толкова въздух. Издишам, облекчен и същевременно разочарован заради нея, но невероятно щастлив и развълнуван, че тя наистина го бе направила. Тя не бе забравила и бе дошла и ние наистина го правим. Няма значение, че сега тя знае, че все още я чакам в ресторанта, цели два часа след уговорената среща.
— Бен?
— Тук съм — отвръщам. — Всичко е наред, просто се радвам, че успя. Но навярно ще е по-бързо, ако се срещнем у дома; тук задръстванията са ужасни.
Тя пита за адреса и аз й го давам.
— Добре — казва тя. Звучи нервна. — Ще се видим след малко.
— Да, аз ще бъда там.
— О, почакай! Бен? Хм… аз май обещах на момичето, което вдигна телефона, че ще й дадеш двайсетачка, ако ти предаде съобщението. Извинявай. Но тя се държеше така, сякаш нямаше намерение да те повика, затова се наложи да я подкупя.
Засмивам се.
— Няма проблем. До скоро.
Фалън се сбогува с мен и аз подавам телефона на Тали, която сега стои зад касата. Тя подава ръка за двайсетачката. Вадя портфейла и й подавам парите.
— Бих платил десет пъти повече за телефонното й обаждане.
Крача напред-назад по тротоара.
Какво правя?
Цялата тази работа е толкова сбъркана. Аз едва познавам това момиче. Прекарал съм няколко часа с нея и вече обещавам да напиша книга за нея? За нас? Ами ако този път изобщо не си паснем? Миналата година може да съм имал маниакален пристъп или просто съм бил изключително отзивчив и в добро настроение. Тя може дори да не е забавна. Може да е някоя кучка. Може да е стресирана заради забавянето на полета и дори да не иска да бъде тук.