Искам да кажа, кой прави така? Кой нормален човек ще прелети през цялата страна, за да се срещне за един ден с някого, когото почти не познава?
Вероятно малцина. Но аз без да се замисля щях да се кача на самолета, ако трябваше да се срещнем в Ню Йорк.
Разтривам лицето си длани, когато таксито завива зад ъгъла. Опитвам се мислено да се уверя, че всичко това е напълно нормално. Това не е безумие. Не е обвързване. Ние сме приятели. Приятелите биха прелетели през цялата страна, за да прекарат малко време заедно.
Почакай. Ние приятели ли сме? Ние дори не общуваме, така че едва ли може да се каже, че сме дори познати.
Таксито приближава до тротоара.
За бога, овладей се, Кеслър.
Колата спира. Задната врата се отваря.
Трябваше да я посрещна до вратата. Някак си е неловко да съм толкова далеч.
Приближавам до таксито, когато тя се готви да слезе.
Моля те, бъди същата Фалън, с която се запознах миналата година.
Сграбчвам дръжката на вратата и я отварям докрай. Опитвам се да се държа спокойно, да не изглеждам нервен. Или още по-лошо — развълнуван. Проучих достатъчно любовни романи, за да знам, че на момичетата им харесва, когато момчетата се държат малко отчуждено. Някъде четох, че тези момчета се наричат алфа-мъжкари.
Бъди магаре, Кеслър. Само малко. Ти го умееш.
Тя слиза от колата и моментът е като във филмите, където всичко е като на забавен кадър. Изобщо не прилича на моята версия на забавен кадър. Тази сцена е много по-изящна. Вятърът подхваща кичур от косата й и го запраща в лицето й.
Фалън вдига ръка, за да го отметне и тогава забелязвам какво може да направи една година разлика.
Тя е друга. Косата й е по-къса. Има бретон. Облечена е с блузка с къси ръкави, каквато, по нейно признание, тя за нищо на света не би облякла миналата година.
Фалън излъчва увереност, от главата до петите.
Това е най-сексапилното нещо, което някога съм виждал.
— Здрасти — приветства ме тя, когато се пресягам зад нея, за да затворя вратата. Изглежда щастлива да ме види и аз засилвам в отговор.
Дотук с намерението да се държа отчуждено.
Издържах буквално нула секунди, когато работата опря до алфа-мъжкаря и неговото алтер его, което тренирах.
Изпускам пресеклива въздишка, сдържана цяла година, пристъпвам напред и я притеглям в най-искрената прегръдка, с която някога съм удостоявал друг човек. Обвивам ръка около тила й и я привличам към гърдите си, вдъхвайки свежото й, зимно ухание. Тя тутакси ме прегръща и притиска лице към рамото ми. Чувствам как от нея се изтръгва облекчена въздишка и ние стоим в тази поза, докато таксито потегля на заден и изчезва зад ъгъла.
И дори тогава ние не се пускаме.
Фалън стиска ризата ми в юмрук на гърба, а аз се опитвам да не показвам, че може би съм малко обсебен от новата й прическа. Косата й е по-мека. По-права. По-въздушна. Освежаващо, но, мамка му, това боли.
Отново.
Защо тя е единствената, която ме кара да потръпвам така? Тя въздъхва до шията ми и аз едва не я отблъсквам, защото, по дяволите, това е твърде много. Не съм сигурен кое повече ме притеснява. Фактът, че двамата изглежда продължаваме оттам, откъдето прекъснахме миналата година, или това, че миналата година не е била случайност. Ако трябва да съм честен, мисля, че е второто. Защото миналата година беше истински ад да преживявам всяка минута от деня и да не знам дали ще я видя отново. А сега, когато знам, че тя се придържа към този идиотски план да се срещаме само веднъж в годината, вече предчувствам агонията на следващата дълга година.
Вече се ужасявам от секундата, в която Фалън ще си тръгне, а тя току-що пристигна.
Тя вдига глава от рамото ми и се взира в очите ми. Отмятам бретона й настрани, за да видя цялото й лице. Независимо колко обезумяло звучеше гласът й, когато говорихме по телефона, в момента тя изглежда напълно спокойна.
— Здравей, Фалън Преломницата.
Усмивката й става още по-широка.
— Здравей, Бен Писателя. Защо имаш вид, сякаш нещо те боли?
Опитвам се да се усмихна, но съм сигурен, че в момента изражението на лицето ми не е особено привлекателно.
— Защото наистина много боли да държа устните си далеч от твоите.
Тя се смее.
— Колкото и да ми се иска да усетя устата ти върху моята, съм длъжна да те предупредя, че целувката за „здрасти“ ще заслужи само шестица.
Аз й обещах единайсет. Ще се наложи да почакам.
— Да вървим. Да влезем вътре, за да разбера какъв е цветът на гащичките ти. — Тя се засмива с познатия смях, а аз улавям ръката й и я повеждам към къщата. Вече мога да заявя, че няма за какво да се тревожа. Тя е същата Фалън, която помня от миналата година. Може би дори малко по-добра.