Така че… може би това означава, че трябва да се тревожа за всичко.
Глава 7
Не очаквах това, когато Бен предложи да се срещнем в дома му. Малко или много очаквах апартамент, но това е доста модерна двуетажна къща. Впечатляваща къща. Бен затваря входната врата зад мен и се насочва към стълбището. Аз го следвам.
— Нямаш ли багаж? — пита той.
Не искам да мисля колко малко време ще прекарам тук.
— Довечера се връщам.
Той се спира насред крачката и се извръща към мен.
— Довечера? Няма дори да пренощуваш в Калифорния?
Аз клатя глава.
— Не мога. Трябва да съм в Ню Йорк в осем сутринта. Полетът ми е довечера в десет и половина.
— Полетът продължава повече от пет часа — казва той загрижело. — Имайки предвид часовата разлика, ще пристигнеш не по-рано от шест сутринта.
— Ще спя в самолета.
Бен се мръщи и стиска устни.
— Това не ми харесва — отсича. — Трябваше да ми се обадиш и можехме да сменим датата или да измислим нещо друго.
— Аз не знам телефонния ти номер. Освен това щяхме да провалим целия замисъл на книгата ти. Девети ноември или нищо друго, забрави ли?
Струва ми се, че Бен се цупи недоволно, но аз просто му напомням, че тъкмо той измисли това правило.
— Съжалявам, че закъснях. Все още ни остават шест часа, преди да тръгна за летището.
— Пет и половина — уточнява Бен и отново се запътва към стълбището. Аз вървя след него до стаята му, но сега имам чувството, че той се разстрои заради мен. Знам, че през деня навярно има и други полети до Ню Йорк и обратно, но ако трябва да съм честна, аз дори не бях сигурна, че Бен ще се яви на срещата. Мислех, че навярно е преживял и други безумни, спонтанни дни с фалшиви гаджета и дори няма да ме помни. Реших, че сигурно няма да се срамувам прекалено много от себе си, задето съм повярвала, че той ще дойде, ако само няколко часа по-късно се кача на самолета и се преструвам, че нищо особено не се е случило.
Но той не само бе дошъл, но и ме бе чакал два часа.
Два часа.
Чувствам се изключително поласкана. На негово място аз щях да си тръгна след час, убедена, че ми е вързал тенекия.
Бен отваря вратата и с жест ме кани да вляза първа. Той се усмихва, когато влизам, но усмивката му ми се струва престорена.
Той няма право да ми се сърди. Ние се уговорихме да се срещнем днес и да, аз закъснях, но все пак дойдох. Обръщам се с ръце на хълбоците, готова да се защитя, ако той каже още една дума за това колко малко време имаме. Бен затваря вратата и се обляга на нея, но вместо да продължи с упреците, той изритва обувките си. Разочарованието е изчезнало от лицето му и сега той изглежда… дори не знам как да се изразя… щастлив.
След като се отървава от обувките, той бързо пристъпва към мен и ме бута. Аз извиквам и падам назад, но преди да успея да се паникьосам, гърбът ми се приземява върху облак. Или легло. Каквото и да е, това е най-удобното нещо, върху което някога съм лягала.
Бен приближава към мен със самодоволна усмивка и блеснали очи.
— Нека се настаним по-удобно — предлага. — Трябва да поговорим за толкова много неща. — Застава между коленете ми и повдига единия ми крак, за да свали обувката. Аз съм с балеринки и той много лесно я събува. Вместо да пусне крака ми, Бен бавно го погалва, преди да го положи върху леглото.
Забравила съм колко е горещо в Калифорния. Той наистина трябва да пусне вентилатора.
Моят домакин повдига другия ми крак и изпълнява същия ритуал — събува обувката и мъчително бавно плъзва ръката си надолу по крака ми, като през цялото време ми се усмихва.
Калифорния на различна надморска височина ли се намира от Ню Йорк? Господи, толкова е трудно да се диша в тази стая.
След като вече съм боса, той ме заобикаля и се намества в горния край на леглото.
— Ела тук — подканва ме.
Аз се обръщам по корем, а той лежи върху възглавницата, подпрял глава на ръката си. Потупва възглавницата до него.
— Няма да те ухапя.
— Какъв позор! — изсумтявам и пропълзявам до него. Излягам се върху възглавницата с лице към него. — Деветдесет процента от времето, през което сме били заедно, сме прекарали в леглото.
— Няма нищо лошо в това. Обичам косата ти.