Лицето на Бен отново се сгърчва, сякаш изпитва болка и този път изражението му е много убедително.
— Продължавай — изрича с усилие.
— Той се опита да свали сутиена ми, но аз просто не можах да му позволя. Не исках той да види. Той беше действително много мил и не настоя да продължим. И ако трябва да съм честна, това малко ме притесни. Някак си ми се искаше той да ме успокои и да се държи така, като че ли все още ме желае, но той изглеждаше малко облекчен, когато го спрях.
Бен се претъркулва по гръб и разтрива лицето си с длани. След миг се обръща обратно и се взира в мен.
— Моля те, никога повече не говори за онзи шибан кретен.
Изненадващо, от думите му ме облива гореща вълна. Палецът му погалва брадичката ми и той искрено пита:
— Какво не си искала да види той?
Обърканото ми изражение го подтиква да уточни.
— Ти каза: Не исках той да види. Но ако ризата ти вече е била съблечена и той вече е видял белезите, за какво говореше?
Преглъщам. Искам да сложа възглавницата върху лицето си и да се скрия. Не мога да повярвам, че Бен го е забелязал.
Всъщност мисля, че ще закрия лицето си с възглавницата.
— Недей — възпира ме той, когато грабвам възглавницата. Пъхва я под главата си и се накланя по-близо. — Това съм аз, Фалън. Не се срамувай. Кажи ми какво имаше предвид.
Поемам дълбоко дъх с надеждата, че повечето количество въздух в дробовете ми по някакъв начин ще ми даде нужната смелост, за да му отговоря. А после бавно го изпускам, за да отложа колкото може по-дълго отговора.
Закривам с длан очите си и припряно изтърсвам:
— Моята лява гърда.
Чакам Бен да ме засипе с още въпроси или да ме накара да отместя ръката си, но той не го прави. Не мога да повярвам, че току-що му го казах. Никога и на никого не съм го казвала, дори на Амбър. По време на пожара обгоря не само по-голямата част от лявата половина на тялото ми, но, сякаш не бях достатъчно наказана, бях и ранена, когато ме измъкваха през прозореца на втория етаж. За щастие не помня нищо от момента, в който съм заспала през онази нощ, до мига, в който се събудих в болницата, но белезите са всекидневно напомняне. А лявата ми гърда пострада най-много. Аз не съм глупава. Знам, че за момчетата е много важно гърдите да са красиви и симетрични, но моите не са.
Усещам как ръката му се сключва около китката ми и той отдръпва моята ръка от лицето ми. Нежно обхваща бузата ми с длан.
— Защо се притесняваш, че някой ще я види? Защото има белези?
Кимвам, но после клатя глава.
— Толкова е смущаващо, Бен.
— Не и за мен — заявява той. — И със сигурност не би трябвало да бъде и за теб. Вече съм те виждал без риза, забрави ли? Доколкото си спомням, гледката беше прекрасна.
— Ти си ме виждал без риза, но би трябвало да ме видиш без сутиен. Тогава ще разбереш.
Бен тутакси се повдига на лакът.
— Добре.
Аз го зяпвам невярващо.
— Това не беше покана.
— Но аз искам да я видя.
Клатя глава. Дори се засмивам, защото за нищо на света няма да измъкна гърдата си изпод блузата, за да види колко е отвратителна.
— Аз искам книгата да е правдоподобна, а твоите рани са нещо, което трябва да опиша. Така че ти трябва да ми позволиш да я видя. Ще го сметнем за изследователска работа.
Думите му пронизват като нож сърцето ми.
— Какво? — Гласът ми трепери толкова силно, сякаш всеки миг ще се разридая. Но аз няма да плача. Засега. — Какво искаш да кажеш с това, че трябва да опишеш това в книгата си? Ти няма наистина да пишеш за раните ми, нали?
Бен е видимо смутен.
— Те са част от нашата история. Разбира се, че ще пиша за това.
Повдигам се на лакти и го гледам с присвити очи.
— Аз исках да бъда измислена героиня, да ме направиш красива, Бен. Не може главната ти героиня да е урод. Никой не желае да се отъждествява с уроди. Главните герои трябва да са красиви и…
Бен тутакси се претъркулва върху мен и закрива устата ми с длан. Поема дълбоко дъх, сякаш се готви за схватка. Бързо го изпуска, а челюстта му едва не се тресе от яд.
— Сега ме чуй — подхваща той, продължавайки да притиска устата ми с длан, за да не мога да го прекъсна. — Бесен съм, задето позволяваш на нещо толкова нищожно да определя толкова огромна част от личността ти. Не мога да те направя красива в тази книга, защото това би било обида. Ти си дяволски красива. И забавна. И единствените моменти, когато не съм до уши влюбен в теб, са когато се самосъжаляваш. Защото, не знам дали си го осъзнала, но ти си жива, Фалън. И всеки път, когато се погледнеш в огледалото, нямаш никакво право да ненавиждаш това, което виждаш. Защото ти си оцеляла, докато много хора нямат такъв късмет. Така че оттук насетне, когато мислиш за своите белези, не ти е позволено да ги ненавиждаш. Ти трябва да ги обичаш, защото си щастлива, че живееш, че си на тази земя и ги виждаш. И всеки мъж, на когото позволиш да ги докосне, трябва да ти благодари за тази привилегия.