— По-късно ще играем на „Двайсет въпроса“ и ти ще узнаеш почти всичко за мен. Колко скучен е животът ми. Но засега искам да те запозная с бъдещата си сестра. — Дърпа ме за ръцете, докато не се изправям. Обувам балеринките си и излизам заедно с него от спалнята. Почти стигаме до стълбището, когато Бен се спира и ме дарява с най-сладката и нежна целувка, преди да продължим надолу по стъпалата, за да намерим Джордин.
Може би за всичко е виновна моята пристрастеност към любовните романи, но винаги съм била убедена, че колкото по-внушителен е жестът, толкова по-силна е любовта. Някои от любимите ми сцени в книгите са онези повратни моменти в сюжета, когато главният герой признава своите чувства на любимата си по някакъв страхотен начин. Но чувството, което събуди у мен кратката целувка на Бен, ме кара да се усъмня, че съм пропуснала най-хубавите моменти от романите. Може би внушителните постъпки изобщо нямат чак толкова огромно значение в сравнение с незначителните жестове между главните герои.
Сега, когато преживявам всички тези неща с човек в реалния живот, се изпълвам с желанието да се върна назад и да препрочета всичките си любими любовни романи.
— Съжалявам — чувам някой да казва, когато с Бен стигаме до кухнята. — Нямах представа, че си у дома, и търсех ножица, но ти си вкъщи…
Момичето е симпатично. По-ниска от мен, типична калифорнийска блондинка с лице, което не може да скрие нито една емоция. Защото сега, докато я гледам, имам чувството, че тя всеки миг ще се срине.
— Джордин, това е Фалън — представя ме Бен и сочи към мен. Аз й махвам, а Джордин тутакси прекосява стаята и ме прегръща.
— Приятно ми е да се запознаем, Фалън. Не се притеснявай, напълно нормално е в стаята на Бен да има момиче.
Стрелвам с поглед Бен, който вдига оправдателно ръце, сякаш няма представа какви ги дрънка бъдещата му снаха. Вдигам длан, призовавайки го за помощ, защото тя се притиска здраво в мен и аз не знам какво да правя. Бен се прокашля и Джордин най-после ме пуска.
— О, боже, получи се съвсем погрешно — избъбря тя, кършейки ръце. — Не е нормално за него да води момичета в стаята си. Изобщо нямах това предвид — додава Джордин. — Просто исках да кажа, че няма от какво да се срамувате, ние всички сме големи хора. Не намеквах, че ти си една от многото. Всъщност той рядко води момичета тук и тъкмо заради това влязох в стаята му, защото в действителност това се случва толкова рядко, че на мен дори не ми хрумна, че той може да е тук. С теб. С момиче. — Сега тя кръстосва из кухнята и всеки път, когато зърна лицето й, ми се струва, че всеки миг ще избухне в сълзи. Никога не съм виждала човек, който толкова да се нуждае от прегръдка, отколкото Джордин в момента.
Приближавам към нея и тя се заковава на място. Поставям двете си ръце върху раменете й. Поемам дълбоко дъх и изправям гръб. Тя следва примера ми и вкарва повече въздух в дробовете си. Аз спокойно издишам, тя — също. Усмихвам се.
— Всичко е наред, Джордин. Двамата с Бен въобще не сме притеснени. Но ми се струва, че ти се нуждаеш от едно питие. Или десет.
Тя трескаво кима, сетне притиска длан към устата си и сълзите й рукват.
О, боже. Ами сега какво? Поглеждам към Бен за помощ, но той ме гледа така, сякаш това поведение е съвсем нормално за нея. Но въпреки това пристъпва към нея и я обръща с лице към себе си.
— Хей — изрича успокояващо и я притегля в обятията си. — Какво не е наред?
Тя тръсва глава и сочи към другата стая.
— Пристигнаха картичките за разположението на гостите и половината имена са сгрешени; масите и столовете трябваше да бъдат доставени тази сутрин, но са отложили поръчката за утре, а утре не става, защото трябва да отида на последна проба, а сега се налага да бъда тук и да чакам доставката; полетът на мама е отменен и тя не може да ми помогне да завърша довечера избора на цветята за сватбената украса и…
— Успокой се — прекъсва я Бен. Махва с ръка към хладилника, а аз влизам в кухнята и откривам полупразна бутилка вино. Наливам на Джордин една чаша, докато Бен я успокоява. Когато й подавам чашата, тя седи на високия стол до бара и бърше сълзите си.
— Благодаря — промърморва и взема чашата. — Обикновено не съм толкова откачена или изнервена, но това е най-лошата седмица в живота ми. Знам, че накрая всички мъки и усилия ще си струват, но… — Тя се взира строго в мен. — Никога не се омъжвай. Никога. Освен ако не отидеш във Вегас.
Аз си придавам вид, че се вслушвам в съвета й, но стресираното й поведение е достатъчно, за да попари желанието на когото и да било да се жени.