— Ти си толкова прекрасна, защото ме караш да се чувствам прекрасно.
Върху устните му се мярва слаба усмивка.
— Харесва ми — казва той и погалва с палец кожата на талията ми. Известно време ние се взираме един в друг. Забелязвам как дишането на Бен се учестява и разбирам, че той е възбуден, въпреки иглата, пронизваща кожата му, което ме кара малко да тържествувам.
Замислям се да се наклоня леко напред и да го целуна кратко по устата, но преди да успея да го направя, татуистът обявява:
— Готово!
Плъзвам се от скута на Бен и ние разглеждаме завършената татуировка, преди да бинтоват ръката му. Получи се страхотно, но аз все още нямам представа кое бе предизвикало желанието му да си направи татуировка, нито защо това трябваше да стане тази вечер, но се радвам, че бях тук с него, докато го татуираха.
Бен става и вади портфейла от джоба си, за да плати на мъжа. Когато улавя ръката ми и ме повежда към колата, всяка моя крачка става все по-трудна, защото знам, че всяка стъпка ни приближава към нашето сбогуване.
По пътя за летището нервите ми са опънати като струна. Не спирам да се питам дали нежеланието ми да се кача на самолета и да се върна в Ню Йорк се дължи на чувствата ми към Бен, или на самия Ню Йорк?
Знам, че на плажа му казах, че съм щастлива в Ню Йорк, но аз съм нещастна там почти толкова, колкото бях тук. Просто не искам Бен да го знае. Надявам се, че участието ми в театралната трупа на общинския театър ще ми помогне да завържа няколко приятелства. В крайна сметка беше минала само една година. Но беше тежка година. Колкото и да се стараех да се придържам към домашното, което ми бе дал Бен, ходенето на прослушване след прослушване е уморително, особено когато получавам само откази. Това ме кара да се питам дали баща ми не беше прав. Може би мечтите ми са прекалено големи. Въпреки че, благодарение на Бен, голяма част от самочувствието ми се бе възвърнала, това не правеше индустрията, изградена върху външния вид, по-достъпна за хора като мен.
А Бродуей беше безкрайно недостижим за мен. Броят на хората, които се явяват на прослушвания, ме карат да се чувствам като малка мравка в огромна колония. Единственият шанс да попадна на сцената е, ако ролята изисква актриса с белези. Ала досега не съм имала този късмет.
— Имаш ли нужда от още една драматична сцена на летището? — пита Бен, когато приближаваме терминала.
Аз се смея и категорично отказвам, затова този път той спира колата на паркинга. Преди да влезем в летището, той ме придърпва към себе си. Съзирам тъгата в очите му и знам без никакво съмнение, че по изражението на лицето ми той вижда колко силно не искам да се сбогуваме. Бен прокарва опакото на ръката си надолу по бузата ми и аз потрепервам.
— Следващата година аз ще дойда в Ню Йорк. Къде искаш да се срещнем?
— В Бродуей — отвръщам аз. — Там живея. Искам да те разведа из моя квартал и непременно да опиташ страхотните местни тапас. — Вкарвам адреса на любимото си заведение в телефона му. Добавям и датата и времето на срещата, макар че той едва ли ще ги забрави. После му връщам телефона.
Бен пъха телефона в задния си джоб и ме притегля за още една прегръдка. Оставаме притиснати един до друг цели две минути, никой от нас не желае пръв да се отдръпне. Дланта му стиска тила ми и аз се старая да запомня усещането на ръката му. Опитвам се да запомня как все още ухае на плаж, където днес прекарахме повече от три часа. Искам да запомня как устата ми се намира точно до брадичката му, сякаш раменете му са били създадени да отпусна глава върху тях.
Навеждам се към него и го целувам по шията. Кратко докосване, нищо повече. Той повдига главата ми от рамото си, накланя лицето ми към своето, плъзва поглед по чертите ми.
— Мислех, че съм по-корав от самата дума — проронва Бен. — Но току-що открих, че да ти кажа „сбогом“ е едно от най-трудните неща, които някога ми се е налагало да правя.
Искам да изрека: Тогава ме помоли да остана, но устните му се впиват в моите в страстна целувка. Той ми казва „сбогом“ с докосването на устните си, с нежната милувка, с която ръцете му галят страните ми, с кадифената целувка, която запечатва в средата на челото ми, преди да ме пусне. Той на практика ме отблъсква от себе си, сякаш разстоянието между нас ще направи раздялата по-лека. Бен се отдалечава заднешком, докато стига до края на тротоара. Всичките думи са заседнали в гърлото ми, затова стискам здраво устни и се опитвам да не ги изпусна на воля. Още няколко секунди стоим без да откъсваме поглед един от друг, болката от това сбогуване тежи като гъста мъгла във въздуха помежду ни. После той се обръща и се запътва към паркинга.