А междувременно се надявам, че хората ще продължат да ти се присмиват.
Бен.
Препрочитам още веднъж писмото, преди да го сгъна. Щастлива съм, че Бен не е в самолета, защото усмивката на лицето ми е засрамващо широка.
Не мога да повярвам, че го е направил. Не мога да повярвам, че възнамерявам да го послушам и утре ще се обадя на баща си, само защото Бен ме е помолил.
Но най-вече съм в шок, задето Бен е похарчил толкова много пари за самолетен билет, само за да ми даде това писмо. Постъпката му е много по-впечатляваща от всички незначителни жестове. И това ужасно ми харесва, дори много повече от всички останали несъществени дреболии, които прави Бен.
Може би не знам нищо за първите признаци на влюбването, защото постоянно си повтарям, че все още не съм влюбена в него. Просто е прекалено рано.
Но всъщност не е. Това, което в момента става в сърцето ми, е твърде важно, за да се отрича. Мисля, че съм подценила цялата концепция за „мигновената любов“. Сега ми остава само да измисля как да преживеем тези следващи четири години, за да се увенчае всичко с щастлив край.
ТРЕТИ ДЕВЕТИ НОЕМВРИ
Глава 10
Донесох си бележник в ресторанта.
Малко е смущаващо, но толкова много неща се случиха през тази година, че още през януари започнах да си водя бележки. Аз съм побъркана на тема ред, така че в това отношение Бен има късмет. Няма да ме разпитва много, защото тук е записано всичко. За всичките четирима млади мъже, с които излязох на среща, за всички прослушвания, на които отидох, за факта, че отново говоря с баща си, за четирите обаждания след успешните прослушвания, за едната (много малка) роля, която получих в пиеса, играна в театър извън Бродуей. И как колкото и да бях развълнувана за това, общинският театър ми липсва, много повече, отколкото съм очаквала. Може би защото ми беше приятно, че всички там се обръщаха към мен за съвет. Сега, когато получих малка роля в по-голяма пиеса, чувството е различно. Всички се опитват да се изкатерят до върха и са готови да пропълзят по главите на останалите, за да успеят. В този свят има много амбициозни и напористи хора, а аз установих, че всъщност не съм от тях. Но днес няма да мисля за това, което е наред или не е в живота ми, защото днешният ден е само за Бен и мен.
Планирала съм целия ден. След закуска ще се изявим като типични туристи. Живея вече две години в Ню Йорк, но още не съм била в Емпайър Стейт Билдинг. Но най-вълнуващата част ще бъде след обяда. Преди две седмици минах покрай художествено студио и забелязах залепена листовка за предстоящо събитие под название „Животът и смъртта на Дилън Томас. Най-вече смъртта“. Бен два пъти спомена името на Дилън Томас, затова знам, че харесва творчеството му. И фактът, че събитието ще се състои в това студио точно днес не е толкова интересен, както това, което научих от листовката.
Дилън Томас бе починал в Ню Йорк през 1953 година.
На девети ноември.
Невероятно, нали? Наложи се да проверя информацията в Гугъл, за да се убедя, че е вярна. Вярна е. Нямам представа дали Бен знае тази подробност за Дилън Томас. Отчасти се надявам, че не подозира, защото искам да видя изражението на лицето му, когато му кажа.
— Вие ли сте Фалън?
Поглеждам към сервитьорката. Тя е същата, която два пъти долива чашата ми с диетична кока-кола. Но този път тя ме гледа извинително и… държи телефон в ръката си.
Сърцето ми се свива.
Моля те, господи, нека само да закъснява. Моля те, нека не се обажда, да ми каже, че няма да дойде.
Кимвам.
— Да.
Жената ми подава телефона.
— Той твърди, че е спешно. Можете да донесете телефона на бара, когато приключите разговора.
Аз го поемам от ръцете й и го притискам към гърдите си с две ръце. Но бързо го отдръпвам, защото се боя, че от другата страна на линията Бен ще чуе как бързо тупти сърцето ми. Свеждам поглед към апарата и бавно поемам дъх.
Не мога да повярвам, че реагирам така. Нямах представа с какво нетърпение очаквам днешната среща, докато не се появи заплахата, че могат да ми я отнемат. Поднасям бавно телефона към ухото си. Затварям очи и промърморвам: