— Ало?
Мигом разпознавам въздишката от другия край на линията. Направо е откачено, че дори не е нужно да чуя гласа му, за да го позная. Толкова силно се е запечатал той в съзнанието ми. Дори звукът на диханието му ми е познат.
— Здравей — казва Бен.
Друг отчаян поздрав исках да чуя. Искаше ми се гласът му да прозвучи паникьосано, задето закъснява. Сякаш току-що е слязъл от самолета и е ужасен, че аз ще си тръгна, преди той да успее да дойде тук. Вместо това чувам ленивото „здравей“. Като че ли Бен седи на някакво легло и отдъхва. Изобщо не е паникьосан и забързан, за да стигне при мен.
— Къде си? — смотолевям страшния въпрос и предчувствам ненавистния отговор, че се намира на почти пет хиляди километра от Ню Йорк.
— В Лос Анджелис — отвръща той. Затварям очи и чакам продължението, но то не последва. Бен не обяснява нищо, което означава само едно — той се чувства виновен.
Срещнал е някого.
— О — изричам. — Добре. — Опитвам се да не бъда толкова прозрачна, но тъгата ми е осезаема.
— Наистина съжалявам — казва Бен. Долавям искреността в думите му, ала това не ме успокоява.
— Всичко наред ли е?
Той не отговаря веднага на въпроса ми. Помежду ни се възцарява тежко мълчание, докато той поема пресекливо дъх.
— Фалън — подхваща и гласът му потреперва. — Дори не знам как да го кажа по-внимателно, но… моят брат… Кайл… Той… ъъ… преди два дни претърпя злополука.
Закривам устата си с длан, когато думите му достигат до съзнанието ми.
— О, не. Бен, той добре ли е?
Отново мълчание, а сетне немощно:
— Не.
Бен произнася думата толкова спокойно, сякаш все още не може да повярва.
— Той… ъъ… не оживя, Фалън.
Не съм в състояние да отговоря. Не знам какво да кажа. Не ми идва на ума нито една подходяща дума. Не познавам достатъчно добре Бен, за да знам как да го утеша по телефона и не познавах достатъчно добре Кайл, за да изразя скръбта си по повод смъртта му. Изминават няколко секунди, преди Бен отново да заговори.
— Щях да ти се обадя по-рано, но… ти се сещаш. Не знаех как да се свържа с теб.
Клатя глава, сякаш Бен може да ме види.
— Престани. Всичко е наред. Толкова съжалявам, Бен.
— Да — отвръща той печално. — Аз също.
Искам да го попитам дали мога да направя нещо, но знам, че той вече се е уморил да го чува. По линията настъпва тишина и аз се ядосвам на себе си, задето не знам как да реагирам на новината. Просто всичко е толкова неочаквано, а аз никога не съм изпитвала нищо подобно на това, което той навярно преживява в момента, затова дори не се опитвам да се преструвам на съпричастна.
— Това ме убива — изрича Бен не с глас, а с дрезгав шепот. — Но догодина ще се видим. Обещавам.
Стискам здраво очи. Усещам дълбоката мъка, стаена в гласа му и сърцето ми се изпълва с болка за него.
— Догодина по същото време? — пита той. — На същото място?
— Разбира се. — Опитвам се да изстискам думите, преди да избухна в сълзи. Преди да му кажа, че не мога да чакам още една година.
— Добре — казва той. — Трябва да вървя. Наистина много съжалявам.
— Аз ще бъда добре, Бен. Моля те, не се разстройвай… аз разбирам.
Мълчанието отново увисва помежду ни, докато той накрая въздъхва.
— Довиждане, Фалън.
Линията прекъсва, преди да успея отново да заговоря. Свеждам поглед към телефона, сълзите замъгляват очите ми.
Сърцето ми е разбито. Съсипана съм.
И аз съм такава гаднярка, защото колкото и да искам да се убедя, че плача заради смъртта на брата на Бен, това не е вярно. Аз плача по съвършено егоистична причина и осъзнаването какво жалко човешко същество съм, ме кара да се разридая още по-силно.
Глава 11
Стискам мобилния телефон в ръка и с всички сили се сдържам да не го запратя към вратата на спалнята си. Надявах се, че сервитьорката ще каже, че тя не е там. Надявах се, че Фалън не е дошла на срещата и така нямаше да я разочаровам. Предпочитах тя да е срещнала някой друг, да се е влюбила и да е забравила за мен, за да не ми тежи отговорността за разочарованието, което току-що долових в гласа й.
Облягам гръб на вратата и отмятам глава назад. Взирам се в тавана и се боря със сълзите, напиращи да бликнат от мига, в който узнах за катастрофата на Кайл.
Още не съм плакал. Нито веднъж.
С какво щях да помогна на Джордин, ако бях рухнал, когато ни съобщиха, че съпругът й е загинал една седмица преди първата им годишнина? И три месеца преди раждането на първото им дете? И каква полза щеше да има, ако се бях разревал, докато разговарях с Иън по телефона, когато се налагаше да му съобщя за смъртта на по-малкия му брат? Знаех, че Иън трябваше да уреди завръщането си у дома веднага след нашия разговор, затова исках той да знае, че се държа. Че всичко тук е под контрол и той не бива да бърза.