Отивам до стаята на Иън и чукам на вратата. Когато влизам, той нахлузва нова тениска през глава. Очите му са насълзени и ръката му набързо ги избърсва, преди да се наведе да обуе обувките си. Преструвам се, че не съм забелязал, че плаче.
— Готов ли си? — питам го. Той кимва и излиза след мен през вратата.
Иън го преживява много трудно, като всеки брат. Ала това е още една причина, за да не се срина. Засега. Защото в момента аз съм единственият, който ни сплотява.
Преди няколко дни си мислех, че ще прекарам днешния ден с Фалън в Ню Йорк. Никога не съм си представял, че ще се окажа в погребална агенция, избирайки ковчег за единствения човек на този свят, който ме познаваше по-добре от всеки друг.
— Какво смяташ да правиш с къщата? — пита чичо ми, докато вади бира от хладилника. Едва затворил вратата, той отново я отваря и измъква съд с храна. Повдига ъгъла на капака и помирисва, сетне свива рамене и грабва вилица от близкото чекмедже.
— Какво имаш предвид? — недоумявам, докато чичо тъпче студени спагети в устата си.
Той махва с вилицата наоколо.
— Къщата — отвръща с пълна уста. Преглъща и отново забива вилица в спагетите. — Сигурен съм, че Джордин ще се върне в Невада при майка си. Нима ще останеш тук сам?
Още не съм мислил за това, но той е прав. Къщата е голяма и аз се съмнявам, че ще искам да остана тук сам. Но мисълта да я продам, ме изпълва с ужас. Живея в този дом от четиринайсетгодишен. Знам, че мама вече я няма, но тя никога не би желала да продадем къщата. Дори го бе казала.
— Не знам. Всъщност още не съм мислил за това.
Чичо отваря бутилката бира.
— Е, ако решиш да я продадеш, не забравяй да ме уведомиш. Мога да ти уредя страхотна цена.
— Ти сериозно ли говориш, Антъни? — раздава се зад гърба ми гласът на леля. — Не мислиш ли, че е твърде рано? — Тя ме поглежда. — Извинявай, Бен. Чичо ти е идиот.
Сега, след като тя го каза, осъзнавам, че е проява на лош вкус да обсъжда с мен продажбата на къщата едва десет минути след като са пристигнали.
Отдавна изгубих бройката на всички, които в момента се намират в дома ни. Вече е почти седем вечерта и се бяха отбили поне петима братовчеди. Две лели и двама чичовци донесоха съдове с храна, а Иън и Майлс седят на задната веранда. Тейт все още снове из къщата и чисти, въпреки отчаяните молби на Майлс да седне и да си почине. А Джордин… Ами, тя все още не е излязла от спалнята си.
— Бен, ела тук! — крещи Иън отвън. Аз се радвам да се измъкна от разговора с чичо и отварям мрежестата врата. Иън и Майлс седят на стъпалата на верандата, зареяли погледи в задния двор.
— Какво?
Иън се обръща.
— Свърза ли се със старите му колеги, за да им съобщиш? Аз дори не се сетих за това.
Кимвам.
— Да, вчера им се обадих.
— Ами онзи негов приятел с червената коса?
— Този, който беше на сватбата?
— Аха.
— И той знае. Всички знаят, Иън. Нарича се Фейсбук.
Той кима, а после отново се обръща. Поради претоварения си график Иън рядко идва тук, затова предполагам, че се чувства безполезен, задето не знае с какво да помогне. Макар че не е така. Самият факт, че той ми позволява да ръководя всичко и да се залисам с работа, всъщност малко ми помага. Особено след като не мога да видя днес Фалън, както възнамерявах.
Затварям задната врата и се сблъсквам с Тейт.
— Извинявай — казва тя и ме заобикаля. — Мисля, че успях да убедя Джордин да хапне нещо. — Спуска се към хладилника и мята свиреп поглед на чичо, докато той рови с вилица из съдовете с храна.
— Престани да се тъпчеш и да вървим — подканва го леля. — Трябва да вечеряме с Клаудия и Бил.
Те ме прегръщат за довиждане и ме уверяват, че ще се видим на погребението. Докато леля не гледа, чичо Антъни ми мушва скришом картичката си на агент по недвижими имоти. След като затварям вратата зад тях, аз се облягам на нея и въздъхвам.
Мисля, че задължението да общувам с всички тези посетители е най-лошата част от цялата тази гадост, когато всички роднини и близки се изреждат да ти изкажат съболезнования за смъртта на член на семейството. Не помня да са идвали толкова гости, когато мама почина преди няколко години, но тогава Кайл беше жив и изпълняваше ролята, която се налага да играя аз сега. Тогава се бях затворил в спалнята си, сърдит на целия свят, както прави Джордин сега, криейки се от хората. Мисълта за Кайл, който толкова млад се е грижил за всичко това, ме изпълва с вина. Той сигурно е страдал заради смъртта й също толкова силно като мен, но е бил длъжен да се държи, след като аз напълно бях рухнал.