— Аз те накарах да прочетеш само пет. Останалите си прочел по собствено желание.
Той прокарва нос по брадичката ми, докато устните му не се озовават до ухото ми.
— Ами — продължава той, — мислех за някои от нещата, които онези герои говореха на своите любими. Сещаш ли се, тези, за които твърдяхме, че никога няма да кажем? Например, когато мъжът казва на момичето, че я притежава? Знам, че преди се смяхме на това, но… по дяволите. — Той се отдръпва и ме приковава с напрегнат поглед. — Никога не съм желал по-силно да ти кажа някои от онези неща, докато бях в теб. Нужна ми беше цялата сила на волята, за да се сдържа.
Никога не съм мислела, че едно изречение може да ме застави да изхлипам, но точно това се случи.
— Ако го беше направил… аз нямаше да те помоля да замълчиш.
Бен прокарва устни по бузата ми, докато не достига до устата ми.
— Няма да ти кажа онези неща, докато действително не станеш моя. — Обвива ръце около мен, сгушва ме до гърдите си, умолявайки ме безмълвно за това, което не казва на глас. Усещам го. Отчаянието.
— Фалън — подема Бен, думите сякаш засядат на гърлото му. — Не искам са се сбогувам с теб, когато утре се събудим.
От признанието му в сърцето ми се образува огромна дупка.
— Този път ще имаш телефонния ми номер. Можеш да ми се обаждаш.
— Всеки ден? — пита той с надежда.
— Ще ти бъда много сърдита, ако не го направиш.
— Два пъти на ден?
Аз се смея.
— Може ли да те виждам всеки ден?
Клатя глава, защото това наистина не е възможно.
— Ще бъде доста скъпо — казвам му.
— Не и ако живея в един и същи град с теб.
Усмивката ми тутакси изчезва. Не защото идеята му не звучи привлекателно. А защото това не беше невинна забележка. Хората не могат просто да заявяват, че ще се преместят да живеят на другия край на страната, ако действително не го мислят.
Преглъщам буцата в гърлото си.
— Какви ги говориш, Бен?
Той отново се претъркулва настрани и подпира глава върху ръката си.
— Мисля да продам къщата, ако Иън няма нищо против. Според майката на Джордин, тя ще се върне да живее в родния си дом. Кайл вече го няма. Иън почти не се задържа тук. Единственият човек, който искам да е до мен, живее в Ню Йорк. Питам се какво мисли тя, ако се преместя там.
Не мога да повярвам, че водим този разговор. Макар да знам, че подобно решение трябва да се вземе, без да се бърза, а не след секса, замъглил мозъците ни, не мога да се сетя за нищо, което да желая повече, от това всеки ден да виждам Бен. Да му позволя да стане част от живота ми.
С изключение на една малка подробност.
— Ами книгата? — питам го. — Ние трябваше да се срещнем още три пъти. Не искаш ли да я завършиш?
Той обмисля въпроса ми няколко секунди, сетне бавно поклаща глава.
— Не — отвръща просто. — Не и ако това означава, че няма да можем да бъдем заедно. — Изражението на лицето му не се променя.
Той е сериозен. Бен действително иска да се премести в Ню Йорк. А аз искам той да бъде там повече от всичко на света.
— Ще ти трябва дебело палто.
Лицето му засиява в усмивка. Той протяга ръка към бузата ми и плъзва пръсти по брадичката ми, погалвайки с палец устните ми.
— И те живели дълго и щастливо.
Вчера вечерта, когато Бен отвори вратата и аз го видях за пръв път от една година, съзрях болката, която той изпитваше. Сякаш смъртта на брат му го бе състарила с пет години.
Но сега той изглежда почти така, както в деня, когато го срещнах. Разчорлен и размъкнат. Очарователен. Красив. За пръв път, откакто пристигнах, изражението му е омиротворено.
Целувам го леко по бузата и безшумно се измъквам от леглото, без да го будя. Обличам се, излизам от спалнята и слизам долу, за да видя дали има нещо за разчистване, преди да го събудя, за да си взема довиждане с него.
Вече е почти четири сутринта. Последното, което очаквам, е да заваря някого в кухнята, но Джордин седи до бара.
Когато влизам, тя вдига поглед към мен, очите й са зачервени и подути, но тя не плаче. Пред нея лежи голяма кутия с пица пеперони и тя отхапва огромно парче.
Неудобно ми е да нарушавам самотата й. Съдейки по разговора с Бен, през последните няколко дни Джордин не искала нищо друго, освен уединение. Колебая се дали да се върна в стаята на Бен и да я оставя сама. Тя навярно вижда нерешителността ми и побутва кутията към мен.
— Гладна ли си?
Май наистина съм гладна. Сядам до нея и вземам парче пица. Двете седим мълчаливо, докато тя дояжда второто си парче пица. После става и прибира кутията в хладилника. Когато се връща на бара, ми подава кутийка сода.