Вдигам ръка и затъквам кичура зад лявото ухо, откривайки белезите си и го гледам право в очите.
— Да, татко, наистина вече не получавам такова внимание от момчетата, както бях свикнала. Нали се сещаш, преди това да се случи. — Махвам ръка пред лицето си, но вече съжалявам за изпуснатите думи.
Защо винаги падам до неговото ниво? Аз съм над тези неща.
Погледът му се насочва към бузата ми, но той бързо го свежда към масата.
Баща ми наистина изглежда изпълнен с разкаяние и аз се замислям дали да не усмиря хапливия си език и да бъда малко по-мила. Обаче преди нещо по-приятно да се отрони от устата ми, младежът в сепарето зад баща ми се надига и тутакси привлича вниманието ми. Опитвам се да придърпам обратно косата върху лицето си, преди той да се обърне, но е прекалено късно. Той отново приковава поглед в мен.
Върху лицето му играе същата усмивка, с която ме дари по-рано, но този път аз не отвръщам поглед. Всъщност очите ми не се откъсват от неговите, докато той приближава към нас. Преди да успея да реагирам, непознатият се плъзга на дивана до мен.
По дяволите. Какво прави той?
— Извини ме, че закъснях, бебче — заявява и ме прегръща през раменете.
Той току-що ме нарече „бебче“. Някакъв случаен тип току-що ме прегърна през раменете и ме нарече „бебче“.
Какво, дявол да го вземе, става?
Хвърлям поглед към баща ми, подозирайки, че има пръст в тази работа, но той изглежда по-ошашавен и от мен, докато се взира в непознатия.
Аз се сковавам под ръката на младежа, когато усещам допира на устните му до слепоочието ми.
— Проклетите лосанджелиски задръствания — промърморва той.
Един непознат току-що притисна устни към главата ми.
Какво.
Става.
Младежът протяга ръка през масата към баща ми.
— Аз съм Бен — представя се той. — Бентън Джеймс Кеслър. Гаджето на дъщеря ви.
На дъщеря ви… Какво?
Баща ми отвръща на ръкостискането. Аз съм повече от сигурна, че устата ми е зейнала, затова бързам да я затворя. Не желая баща ми да разбере, че нямам понятие кой е този тип. Освен това не искам този Бентън да помисли, че ченето ми ще удари пода, защото ми е приятно вниманието му. Аз просто го зяпам така, защото… ами… защото той очевидно е откачен.
Новоизлюпеното ми гадже пуска ръката на баща ми и се намества по-удобно на дивана в сепарето. Той ми смигва бързо и допира устни толкова близо до ухото ми, че си проси да го цапардосам.
— Просто се включи в играта — шепне и се обляга назад, без да спира да се усмихва.
Просто да се включа в играта?
Какво е това, учебна задача по импровизация?
И тогава ме осенява прозрение.
Той е подслушал целия ни разговор. Навярно преструвката, че ми е гадже, е някакъв смахнат начин да натрие носа на баща ми.
Хм. Мисля, че харесвам новото си фалшиво гадже.
Сега, след като знам, че той се поднася с баща ми, ласкаво му се усмихвам.
— Не мислех, че ще успееш да дойдеш. — Облягам се на Бен и поглеждам баща си.
— Бебче, знаеш, че от векове искам да се запозная с баща ти. Ти почти не се виждаш с него. Никакви задръствания не биха могли да ми попречат да дойда днес.
Аз дарявам новото си фалшиво гадже с доволна усмивка за тази хаплива забележка. Навярно бащата на Бен е същият кретен като моя, защото знае точно какво да каже.
— О, извинете — заговорва Бен, отново обръщайки се към баща ми. — Не чух името ви.
Баща ми вече гледа Бен с явно неодобрение. Господи, това ми харесва.
— Донован О’Нийл — заявява баща ми. — Навярно сте чували това име. Аз бях звездата на…
— Не — прекъсва го Бен. — Нищо не ми говори. — Извръща се към мен и ми смигва. — Но Фалън много ми е разказвала за вас. — Той ме пощипва по брадичката и отново вперва взор в баща ми. — И като заговорихме за нашето момиче, какво мислите за преместването й в Ню Йорк? — Той ме поглежда и се чумери. — Не ми се иска моята калинка да отлети в друг град, но ако това означава да следва мечтата си, аз ще съм първият, който ще я качи на самолета.
Калинка? Да е благодарен, че е фалшивото ми гадже, защото едва се удържам да не го сритам по фалшивите топки заради това долнопробно прозвище.
Баща ми прочиства гърлото си, очевадно се чувства неудобно с новоприсъединилия се към нашия обяд гост.
— Мога да се сетя за няколко мечти, които едно осемнайсетгодишно момиче може да следва, но Бродуей не е сред тях. Особено след кариерата, която тя вече има зад гърба си. Според мен Бродуей е стъпало надолу.