Тиодор тутакси се отпуска, осъзнавайки, че Бен не е тук, за да завладее територията му. Или той така мисли.
— Да, разбира се — съгласява се моят кавалер. Протяга се през масата, за да стисне ръката на Бен. — Аз съм Тиодор, а това е Фалън — представя ме той на единствения човек, който някога е бил в мен.
— Фалън. Приятно ми е да се запознаем — усмихва се Бен любезно и обхваща ръката ми между дланите си. Бързо погалва с палец китката ми и допирът му изгаря кожата ми. Когато пуска ръката ми, свеждам поглед към китката си, сигурна, че е останал белег.
— Аз съм Бен.
Опитвам се да си придам безразличен вид и лениво повдигам вежда. Какво, дявол да го вземе, прави той тук?
Погледът на Бен се плъзва от очите към устните ми, но после отново се съсредоточава върху Тиодор.
— И така, колко отдавна живееш в Лос Анджелис, Тиодор?
Помътеният ми от алкохол мозък в момента ври и кипи от мисли.
Бен е тук.
Тук.
И той се опитва да измъкне информация от приятеля ми.
— По-голямата част от живота си. Предполагам, двайсет години.
Стрелвам поглед към Тиодор.
— Мислех, че си отраснал в Нантъкет.
Той се размърдва на мястото си, смее се и стиска ръцете ми, лежащи на масата.
— Там съм роден. Но не съм отраснал в Нантъкет. Преместихме се тук, когато бях на четири. — Той отново насочва вниманието си към Бен и по дяволите, Амбър отново печели.
— И така — продължава Бен и сочи с пръст между мен и Тиодор. — Вие двамата срещате ли се?
Тиодор ме прегръща през раменете и ме притегля към себе си.
— Работя по въпроса — отвръща и свежда поглед с усмивка към мен. Ала в следващия миг отново поглежда Бен. — Това са доста странни лични въпроси. Що за дипломна работа пишеш?
Бен потрива с ръка врата си.
— Изучвам вероятността за съществуването на сродни души.
Тиодор се киска.
— Сродни души? И това е тема за дипломна работа? Господ да ни е на помощ.
Бен извива вежда.
— Не вярваш ли в сродните души?
Тиодор обвива ръка около мен и се обляга назад.
— А ти да не би да вярваш? Срещнал ли си своята половинка? — Тиодор насмешливо оглежда помещението. — Тя тук ли е с теб тази вечер? Как се казва? Пепеляшка?
Бавно отмествам поглед към Бен. Не съм сигурна, че искам да чуя името й. Бен ту се взира напрегнато в мен, ту гледа пръстите на Тиодор, които се плъзгат нагоре и надолу по ръката ми.
— Тя не е тук с мен — отвръща Бен. — Всъщност днес тя ми върза тенекия. Чаках я четири часа, а тя така и не се появи.
Думите му приличат на ледени висулки. Красиви и остри като нож. Преглъщам с усилие буцата, заседнала в гърлото ми.
Той наистина е отишъл на срещата? Дори след като миналата година му заявих, че няма да отида? Думите му събуждат в мен буря от емоции и всичко ми се струва неправилно, след като седя редом с мъж, който искам да престане да ме докосва.
— Какво момиче си заслужава да го чакаш четири часа? — пита Тиодор през смях.
Бен се обляга назад в стола, но аз наблюдавам всяко негово движение.
— Само едно — отвръща той тихо, сякаш на себе си. Или може би думите са предназначени само за мен.
Като споменавам Амбър… Или може би не съм споменавала Амбър, сега не мога да си спомня, тъй като Бен е тук, а мозъкът ми не работи правилно. Но Амбър е цъфнала до масата.
Очите ми се разширяват, когато я поглеждам. Тя мести поглед между Бен и мен, сякаш един от нас е мираж. Напълно я разбирам, защото и аз чувствам същото. Макар че може да се дължи просто на алкохола. Клатя глава и още по-широко отварям очи, давайки й знак да не се издава, че познава Бен. Надявам се, че тя разбира мълчаливото ми послание.
Глен върви зад нея и аз се опитвам да му изпратя същите сигнали, но щом приближава до сепарето, той засиява и извиква: „Бен!“. Плъзва се на дивана до него и го прегръща, сякаш са първи дружки.
Да, Глен е пиян.
— Познаваш ли този тип? — пита го Тиодор, сочейки към Бен.
Глен понечва да посочи на свой ред мен, но съзира изражението на лицето ми. Добре, че не е толкова наквасен, за да го проумее.
— Хмм… — заеква той. — Ние… хм. Запознахме се преди малко. В тоалетната.
Тиодор се задавя с питието си.
— Запознали сте се в тоалетната?
Използвам момента, за да се изсуля от сепарето, отчаяно нуждаейки се да се махна час по-скоро оттук. Това вече е прекалено.