— Искаш ли да дойда с теб? — пита Амбър и ме сграбчва за лакътя.
Аз клатя глава. Мисля, че и двете знаем, че се надявам Бен да ме последва, за да обясни какво, дявол да го вземе, търси тук.
Отдалечавам се с бързи крачки към тоалетната, малко засрамена, че толкова скорострелно си плюх на петите, напускайки най-безславно сцената. Странно е как възрастен човек може просто да забрави как да се държи нормално в присъствието на някой друг. Но аз имам чувството, че вътрешностите ми пламтят толкова силно, че ще изпепелят костите ми. Страните ми горят. Шията ми гори. Цялата горя. Трябва да наплискам лицето си със студена вода.
Влизам в тоалетната и макар че нямам нужда да пишкам, все пак го правя. Аз съм с пола, която Амбър ме застави да облека, а когато си с пола е много по-лесно да ползваш тоалетната, така че е тъпо да не се възползвам от тази възможност. Освен това съм почти сигурна, че ще извикам такси да ме откара право у дома, след като цапардосам здравата Бен по лицето, така че не е зле да използвам тоалетната, след като така и така вече съм тук.
Защо търся оправдание да пишкам?
Може би защото отлично знам, че просто отлагам неизбежното. Не съм убедена, че съм готова да изляза от тоалетната.
Докато мия ръцете си, забелязвам колко силно треперят. Няколко пъти поемам дълбоко дъх, за да се успокоя, докато се взирам в отражението си в огледалото. Сега се възприемам по много по-различен начин, отколкото преди да срещна Бен. Не съм обсебена от недостатъците си, както преди. Понякога неувереността все още надига глава, но благодарение на Бен се научих да се приемам такава, каквато съм и да бъда благодарна, че съм жива. Понякога ме е яд, че моята самоувереност частично е заслуга на Бен, защото искам да го мразя. Животът ми щеше да бъде много по-лесен, ако можех да го намразя, но е трудно да мразя човека, оказал такова положително влияние върху живота ми. Но негативното въздействие, за което той е отговорен през последната година, ме изпълва с желание да благодаря на Амбър, задето ме накара да се наконтя тази вечер. Нося прилепнало пурпурно горнище, което подчертава зелените ми очи, а и косата ми е с няколко сантиметра по-дълга в сравнение с миналата година. Поне Бен ще види тази моя версия, а не онази, която преди два часа беше потънала в мрачно униние на дивана. Не искам точно да му отмъстя, но би било хубаво, когато ме погледне, Бен да види какво е изпуснал. Донякъде ще ми олекне на душата, ако изпита поне малко съжаление, задето се е влюбил в друга жена.
Толкова много въпроси препускат в главата ми, докато приключвам с миенето на ръцете си. Защо не е тук с Джордин? Дали са се разделили? Защо изобщо той е тук? Откъде е разбрал, че аз ще бъда тук? Или появата му тук е чисто съвпадение? И какво е очаквал, когато днес е влязъл в онзи ресторант, надявайки се да ме завари там?
Отражението ми в огледалото не дава никакви отговори, затова аз смело се насочвам към изхода на тоалетната. Знам, че Бен ще е някъде там. Очакващ.
Едва успявам да отворя вратата, когато някаква ръка се сключва около китката ми и ме тегли надолу по коридора, по-далеч от тълпата. Дори не е нужно да погледна лицето му, за да съм сигурна, че е той. Тялото ми откликва на познатото усещане — все едно ме пронизва електрически ток, който протича помежду ни всеки път, когато сме заедно.
Гърбът ми е притиснат до стената, ръцете му са от двете страни на главата ми, а очите му са приковани в моите.
— Колко е сериозно между теб и онзи Панталон с китове?
Дяволите да ме вземат, но Бен ме кара да прихна в същата секунда. Простенвам.
— Ненавиждам онзи панталон.
Върху лицето му плъпва крива, самодоволна усмивка, но едва появила се, тутакси изчезва, изместена от разочарование.
— Защо не дойде днес? — пита той.
Вече не мога да различа ударите на сърцето си от ритъма на музиката. Те са в идеален синхрон и еднакво мощни, заради близостта на Бен.
— Миналата година ти казах, че днес няма да дойда. — Хвърлям поглед надолу по коридора към залата. Тук е тъмно, далеч от тоалетните и хората. Някак си в една сграда, натъпкана с разгорещени тела, ние сме напълно уединени. — Откъде разбра, че ще бъда тук тази вечер?
Бен тръсва глава, пренебрегвайки въпроса ми.
— Отговорът на този въпрос е абсолютно незначителен в сравнение с отговора на моя. Колко е сериозно между теб и този тип?
Гласът му е нисък, лицето — близо до моето. Усещам топлината, която се излъчва от кожата му. Трудно е да се концентрирам в такова разсейващо обкръжение.
— Забравих какъв въпрос ми зададе. — Леко се олюлявам, но пръстите му се разперват върху бедрото ми и ми попречват да падна.