Усмихвам се, защото знам, че подмазването и закуската ще са най-лесната и приятна част.
Това, от което се страхувам, е обяснението. Разполагаме с още петнайсет минути, докато пристигнем, затова решавам да избързам и да започна.
— Изнесох се миналата година веднага след Коледа. Двамата с Иън решихме Оливър и Джордин да останат да живеят в къщата.
Усещам как ръката й се сковава в моята при споменаването на името на Джордин. Ненавиждам това. Ненавиждам, че аз съм причината за реакцията й и още повече ненавиждам факта, че случилото ще се спотайва в едно кътче на съзнанието й през остатъка от живота ни. Защото независимо дали Фалън го иска или не, Джордин е майка на Оливър, а Оливър ми е като син. И каквото и да се случи, те винаги ще присъстват в живота ми.
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че нещата между нас са чудесни. Между мен и Джордин?
Тя ме стрелва косо с поглед.
— В какъв смисъл са чудесни?
Отдръпвам ръката си от нейната и сграбчвам волана, а с другата ръка стискам челюстта си, за да освободя напрежението.
— Искам да ме изслушаш, преди да говориш, става ли? Защото може би ще кажа някои неща, които не желаеш да чуваш, но трябва да ги узнаеш.
Фалън мълчаливо кимва, а аз поемам дълбоко дъх, за да си вдъхна кураж.
— Преди две години… когато се любих с теб… аз ти отдадох всичко. Сърцето и душата си. Но когато през онази нощ ти реши да заминеш и цяла година да не ме вадиш отново, аз не можах да разбера какво се бе случило. Не проумявах как е възможно ти да не отговаряш с взаимност на чувствата, които аз изпитвах. И мамка му, това адски болеше, Фалън. Ти си замина, а аз бях бесен и дори не мога да ти опиша колко тежки бяха за мен следващите месеци. Не само оплаквах смъртта на Кайл, но безмерно страдах, задето те бях изгубил.
Взирам се право пред себе си, защото не искам да виждам какво й причиняват моите думи.
— Когато Оливър се роди, за пръв път от онзи миг, когато ти неочаквано се появи на прага ми, аз се почувствах щастлив. И това беше първият път, когато Джордин се усмихна, откакто Кайл умря. Така че през следващите няколко месеца ние прекарвахме всяка минута заедно с Оливър. Защото той беше единственият светъл лъч в нашия живот. А когато двама души обичат някого толкова всеотдайно, колкото ние го обичаме, помежду им се ражда връзка, която дори не мога да обясня. През следващите няколко месеца Джордин и Оливър бяха тези, които запълниха огромната празнина, която ти и Кайл оставихте в сърцето ми. И предполагам, че по някакъв начин и аз запълних празнотата, която Кайл бе оставил в нейното сърце. Когато отношенията помежду ни започнаха да се променят, аз се съмнявам, че някой от нас се е замислял за това, преди то да се случи. Но то се случи и до мен нямаше никой, който да ми каже, че един ден може би ще съжалявам за това.
Искам да кажа… че дори имаше част от мен, която вярваше, че ти ще се зарадваш заради мен, когато се срещнем на следващия девети ноември. Защото мислех, че ти навярно си искала точно това за мен — да продължа напред и да не се вкопчвам в това, което ти смяташе за измислени отношения, които двамата с теб започнахме, когато бяхме на осемнайсет.
А после, когато дойдох на уговорената среща през онзи ден… последното, което очаквах, беше да видя колко си наранена. В секундата, когато ти осъзна, че с Джордин сме заедно, видях в очите ти колко много наистина ме обичаш и това беше един от най-лошите моменти в живота ми, Фалън. Един от най-ужасните шибани моменти и с всяко поето дихание аз все още усещам раните, които сълзите ти оставиха върху гърдите ми.
Стискам по-силно волана на колата и се опитвам да дишам спокойно.
— Веднага щом Джордин се прибра у дома онази вечер, тя прочете болката върху лицето ми. И знаеше, че не тя е причината за страданието ми. Изненадващо, но тя не беше разстроена. Говорихме за това в продължение на може би два часа. За това какво изпитвам към теб, за чувствата й към Кайл и как двамата се нараняваме взаимно, поддържайки отношения, които никога няма да бъдат такива, които в миналото сме имали с други хора. Затова скъсахме. Същия ден. Аз изнесох вещите си от стаята й и се върнах в моята, докато си намеря ново жилище.
Осмелявам се да погледна към Фалън, но тя продължава да се взира през прозореца. Виждам как избърсва сълза от окото си и се надявам, че не съм я разсърдил.
— Изобщо не те виня, Фалън. Разбираш ли? Заговорих за онази година, когато ти замина, защото исках да знаеш, че моето сърце винаги е принадлежало на теб. И аз никога не бих го заел другиму, ако знаех, че има някакъв шанс някога ти да си го поискаш обратно.
Виждам, че раменете й треперят и се ненавиждам, задето я карам да плаче. Ненавиждам това. Не искам тя да бъде тъжна. Фалън ме поглежда през сълзи.