— Именно. Аз съм неин баща. Не майка, която я тъпче с всякакви небивалици, защото си въобразява, че така малкото й момиченце ще се почувства по-добре. Ню Йорк и Ел Ей са пълни с хиляди момичета, преследващи същата мечта, която е преследвала и Фалън през целия си живот. Момичета, които са страхотно талантливи. И изключително красиви. Фалън знае, че аз вярвам, че тя е много по-талантлива от всички тях взети заедно, но в същото време тя е реалистка. Всички имат мечти, но за съжаление, Фалън вече не притежава инструментите, за да постигне своите. И тя трябва да го приеме, преди да похарчи пари, за да хукне да се мести в другия край на страната, което с нищо няма да помогне на кариерата й.
Затварям очи. Който е казал, че истината боли, е бил оптимист. Истината е непоносимо изтезание.
— Мили боже! — възкликва Бен. — Вие сте невъзможен.
— А ти си въздухар — отсича баща ми.
Отварям очи и сръгвам Бен в лакътя, давайки му знак, че искам да стана от масата. Повече нямам сили да понасям това.
Бен не помръдва. Вместо това плъзва ръка под масата и стиска коляното ми, приканвайки ме да остана.
От докосването кракът ми се сковава, тъй като тялото ми изпраща противоречиви сигнали към мозъка ми. В момента съм бясна на баща си. Толкова бясна. Но в същото време се чувствам утешена от този абсолютно непознат младеж, който ми дава подкрепата си без никаква причина. Искам едновременно да крещя, да се усмихвам и да плача, но най-вече искам да ям. Защото сега наистина съм гладна и искам топла сьомга, по дяволите!
Опитвам се да отпусна крака си, за да не почувства Бен колко съм напрегната, но той е първият мъж, който от дълго време насам ме докосва. Ако трябва да съм честна, усещането е малко странно.
— Позволете да ви попитам нещо, господин О’Нийл — изрича Бен. — Джони Кеш има ли заешка устна?
Баща ми притихва. Аз също мълча, надявайки се, че странният въпрос на Бен има някакъв смисъл. Той се справяше толкова добре, докато не заговори за кънтри певци.
Баща ми гледа Бен, сякаш е луд.
— Какво общо има, по дяволите, един кънтри певец с целия този разговор?
— Всичко — бързо отвръща Бен. — И нищо. Обаче актьорът, който го изигра в „Да преминеш границата“ има явен белег на лицето. Хоакин Финикс беше номиниран за „Оскар“ за тази роля.
Пулсът ми се ускорява, когато разбирам какво прави той.
— Ами Иди Амин? — не мирясва Бен.
Баща ми върти очи, отегчен от насоката на този разпит.
— Какво за него?
— Той не е имал така нареченото „мързеливо око“. Но актьорът, превъплътил се в него — Форест Уитакър — има. Странно, още един номиниран от Академията актьор. И носител на „Оскар“.
За пръв път виждам някой да поставя баща ми на мястото му. И макар че целият този разговор ме кара да се чувствам неудобно, това не ми пречи да се насладя на този рядък и прекрасен момент.
— Поздравления — процежда баща ми, ни най-малко впечатлен. — Ти изреди два успешни примера от милион провали.
Опитвам се да не приемам думите на баща ми лично, но ми е трудно. Знам, че в този момент това е повече борба за надмощие между тях двамата, отколкото между мен и него. Просто е адски обидно, че моят баща предпочита да спечели спор с един непознат, вместо да защити собствената си дъщеря.
— Ако вашата дъщеря е толкова талантлива, както сам твърдите, не е ли редно да я окуражавате да не се отказва от мечтите си? Защо я принуждавате да гледа на света през вашите очи?
Баща ми застива.
— И как точно мислите, че аз гледам на света, господин Кеслър?
Бен се обляга назад, без да откъсва поглед от баща ми.
— През очите на арогантен тъпанар.
Последвалото мълчание прилича на затишие пред буря. Аз чакам единият от тях да нанесе първия удар, но вместо това баща ми бърка в джоба си и вади портфейл. Хвърля няколко банкноти на масата, после вперва поглед право в мен.
— Може би съм прекалено откровен, но ако предпочиташ да слушаш нелепици, то този никаквец е идеален за теб. — Измъква се от сепарето. — Обзалагам се, че майка ти го харесва — промърморва на раздяла.
Вместо да се разкрещя подире му, аз просто оставам да седя мълчаливо.
В компанията на фалшивото си гадже.
Това навярно е най-унизителният и неловък момент в живота ми.
В мига, в който усещам първата напираща сълза, бутам ръката на Бен.
— Трябва да изляза — прошепвам. — Моля те.
Той се изнизва от сепарето, а аз държа главата си сведена, докато се изправям и минавам покрай него. Не се осмелявам да го погледна, докато отново се запътвам към тоалетната. Фактът, че бе почувствал необходимостта да се престори за мое гадже, е достатъчно засрамващ. Но после аз трябваше да се включва в играта му и да се въвлека в най-гадния спор с баща си точно пред него.