Тя прехапва устна, за да скрие усмивката си.
— Харесва ми твоята логика. Знаеш колко много мразя мигновената любов.
— О, това пак си беше мигновена любов — уверявам я. — Но нашата е истинска.
Фалън се повдига на лакът и се взира в мен от горе надолу.
— И откога знаеш? В коя секунда разбра, че си влюбен в мен?
Не се колебая нито за миг.
— Помниш ли, когато се целувахме на плажа и аз ти казах, че искам да си направя татуировка?
Тя се усмихва.
— Това беше толкова странна приумица, как бих могла да забравя?
— Затова си направих татуировка. Защото в онзи момент осъзнах, че за пръв път съм се влюбил в момиче. Истинска любов. Безкористна любов. Веднъж мама ми каза, че в секундата, когато се влюбя истински и безкористно, трябва да направя нещо, за да запомня този момент, защото това не се случва всекиму. Така че… да.
Фалън хваща китката ми и разглежда татуировката. Прокарва показалец по нея.
— Направил си я заради мен? — пита и отново вдига поглед към мен. — Но какво означава? Защо избра думата поетичен? И нотното петолиние?
Свеждам поглед към татуировката и се чудя дали да й споделя подробности за причината за своя избор. Но онзи момент ще помрачи сегашния, а аз не искам това.
— Лични причини — отвръщам и принудено се усмихвам. — Някой ден ще ти разкажа за тях, но сега искам отново да ме целунеш.
Не минават и десет секунди и аз я претъркулвам по гръб и потъвам дълбоко в нея. Този път я любя бавно — не с дивата страст като предишните два пъти. Целувам я, от устата до гърдите и обратно, нежно притискайки устни върху всеки сантиметър от кожата, която имам привилегията да докосвам.
И този път, когато свършваме, повече не разговаряме. И двамата затваряме очи и аз знам, че когато утре сутринта се събудя до нея, ще посветя живота си на една мисия — да си простя за всички онези пъти, когато в миналото съм скривал истината от нея.
След като й приготвя закуска.
Глава 20
Червата ми куркат, напомняйки ми, че вчера дори не съм вечеряла. Измъквам се тихо от леглото, но освен полата, не намирам нищо друго. Не искам да включвам лампата, за да открия горнището, затова влизам в дрешника на Бен с намерението да изровя тениска или нещо друго, което да навлека набързо, преди да нападна хладилника.
Чувствам се като пълна идиотка, докато претърсвам дрешника му за тениска, ухилена до уши. Но когато сутринта се събудих, изобщо не очаквах, че денят ще завърши по този начин. Абсолютно идеално.
Решавам да затворя вратата и да включа лампата, за да не го безпокоя. Откривам тънка, мека тениска и я дръпвам от закачалката. След като я нахлузвам през глава, понечвам да изключа лампата, но нещо привлича погледа ми.
Върху горния рафт, до кутия за обувки лежи дебела купчина листове. Прилича на ръкопис.
Дали не е…
Любопитството ми е подразнено. Повдигам се на пръсти, за да ги достигна, но успявам да дръпна само най-горния лист, за да видя какво е.
ДЕВЕТИ НОЕМВРИ
от Бентън Джеймс Кеслър
Няколко секунди се взирам в листа. Достатъчно дълго, за да поведа битка със съвестта си.
Не би трябвало да чета това. Трябва да го върна на мястото му.
Но аз имам право да го прочета. Така мисля. Имам предвид, че романът е за моите отношения с Бен. Знам, че той каза, че не желае да чета ръкописа, преди да е завършен, но след като повече няма да пише, със сигурност това отменя първото и единствено правило.
Когато вземам целия ръкопис от рафта, още не съм решила какво да правя. Ще го отнеса в кухнята. Първо ще хапна нещо. А после ще реша как да постъпя.
Завъртам ключа на лампата и бавно отварям вратата на дрешника. Бен лежи в същата поза, диша тежко, дори може да се каже, че похърква.
Излизам от спалнята и се отправям към кухнята.
Поставям внимателно ръкописа на масата пред мен. Не знам защо ръцете ми треперят. Може би защото пред очите ми лежат страниците, които съдържат истинските му мисли за мен, за нас и за всичко, което сме преживели. Какво ще стане, ако истината не ми хареса? Хората имат право на съкровени тайни и това, което се готвя да направя, се нарича нахлуване в личното пространство. А подобно действие не е най-добрият начин за началото на една връзка.