Девети ноември.
Нощта, в която умишлено подпалих пожара, едва не погубил живота на момичето, което един щеше да спаси моя.
Глава 22
Взирам се в страниците пред мен и не мога да повярвам. В гърлото ми се надига жлъчка. Какво направих?
Преглъщам силно, за да се избавя от отвратителния вкус, но в гърлото ми пари.
На какво чудовище съм отдала сърцето си?
Ръцете ми треперят. Не мога да помръдна. Не мога да реша дали да продължа да чета — да стигна до следващата страница, където очевидно ще е написано, че всичко, което съм прочела, е дело на богатото, макар и извратено въображение на Бен. Че заради търговския успех на историята, той умело е преплел истински факти с измислица. Дали да продължа да чета?
Или да бягам?
Как бих могла да избягам от човека, на когото в продължение на четири години бавно се отдавах?
Или са шест?
Дали ме е познавал, когато съм била на шестнайсет?
Познавал ли ме е в деня, в който се срещнахме в ресторанта?
Нима е бил там заради мен?
Цялата кръв, която тече в мен, се насочва към главата ми и дори ушите започват да ме болят от налягането. Страх сковава тялото ми, сякаш съм скала, надвиснала над ръба на пропастта. Изпълва всяка частица от мен.
Трябва да се махна оттук. Грабвам телефона и тихо се обаждам за такси.
Диспечерът ми отговаря, че имат кола по-надолу на същата улица и тя ще пристигне след минути.
Парализирана съм от страх. Страх, породен от листовете в ръката ми. Страх от измамата. Страх от мъжа, който спи в съседната стая и комуто преди малко обещах всичките си утрешни дни.
Избутвам стола назад, за да събера вещите си, но преди да успея да стана, чувам да се отваря вратата на спалнята му. Цялата нащрек, извръщам глава през рамо. Той стои на прага и разтърква сънените си очи.
Ако можех сега да спра времето, щях да се възползвам от възможността да го проуча. Щях да прокарам пръсти по устните му, за да проверя дали наистина са толкова нежни като думите, които изричат. Щях да уловя ръцете му и да докосна с палци дланите му, за да се уверя, че те наистина са способни да галят белезите, които са причинили. Щях да обвия ръце около шията му, да се повдигна на пръсти и да прошепна в ухото му: „Защо не ми каза, че фундаментът, на който ме научи да стоя, е изграден върху плаващи пясъци?“.
Виждам как погледът му се стрелва към страниците от ръкописа му, който стискам здраво в ръце. За секунди върху лицето му пробягват всички негови мисли.
Той се чуди как съм го намерила.
Пита се каква част съм прочела.
Бен Писателя.
Искам да се засмея, защото Бентън Джеймс Кеслър не е писател. Той е актьор. Майстор на измамата, който току-що бе завършил четиригодишно представление.
За пръв път не го виждам като Бен, в когото се влюбих. Бен, който собственоръчно промени живота ми.
В момента виждам пред себе си един непознат.
Човек, за когото не знам абсолютно нищо.
— Какво правиш, Фалън?
Гласът му ме стряска. Звучи съвсем също като гласа, който само преди час ми промълви „Обичам те“.
Само че сега този глас ме изпълва с паника. Ужасът ме поглъща, залят от нова вълна на безпокойство.
Аз нямам представа кой е той.
Нямам представа каква цел е преследвал през всички тези години.
Нямам представа на какво е способен.
Той започва да пристъпва към мен и аз правя единственото, което ми хрумва. Изтичвам към другата страна на масата с надеждата да се отдалеча на безопасно разстояние от този мъж.
Лицето му се сгърчва от болка, когато той вижда реакцията ми, но аз нямам представа дали е искрена или репетирана. Не знам дали трябва да вярвам на всичко, което току-що прочетох… или той е съчинил всичко заради сюжетната линия.
В живота си съм плакала поради различни причини. Най-вече от тъга, понякога от разочарование или гняв. Но сега за пръв път от окото ми се отронва сълза от страх.
Бен я гледа как се стича по бузата ми и вдига ръка, за да ме успокои.
— Фалън. — Очите му са широко отворени и в тях се чете същия страх, както навярно в моите. Но аз вече не съм сигурна дали това, което виждам върху лицето му, е истина. — Фалън, моля те. Позволи ми да обясня.
Той изглежда толкова загрижен. Толкова искрен. Може би това е измислица. Може би той е превърнал нашата история в измислица. Със сигурност не ми е причинил това. Соча ръкописа, надявайки се, че той няма да забележи колко силно трепери ръката ми.
— Това вярно ли е, Бен?