Той свежда поглед към ръкописа, сетне тутакси отново го насочва към мен, сякаш само при вида на страниците му се повдига. Поклати глава, Бен. Отречи. Моля те.
Но той не прави нищо.
Неподвижността му ме цапардосва с все сила и аз ахвам.
— Позволи ми да обясня. Моля те. Просто… — Бен започва да приближава и аз отстъпвам назад, докато гърбът ми не опира до стената.
Трябва да се махна оттук. Трябва веднага да се махна от него.
Той се придвижва надясно, вместо наляво и сега е по-далеч от входната врата, отколкото съм аз. Мога да успея. Ако съм достатъчно бърза, мога да стигна до вратата преди него.
Но дали той ще ми го позволи? Дали ще ми даде възможност да избягам?
— Искам да си вървя — проронвам. — Моля те.
Той кимва, но продължава да държи ръката си във въздуха, с длан към мен. Кимването ми казва едно, но ръката му ме моли да остана. Знам, че иска да ми обясни… но ако не възнамерява да ми каже, че всичко, което току-що прочетох, е измислица, тогава не желая да оставам и да слушам оправданията му.
Искам той само да ми каже, че това не е истина.
— Бен — прошепвам и ръцете ми се притискат към стената зад мен, — моля те, кажи ми, че това, което прочетох, не е вярно. Моля те, кажи ми, че аз не съм шибаният ти неочакван обрат в сюжета.
Думите ми предизвикват единственото изражение, което се надявах, че няма да видя. Съжаление.
В устата ми отново се надига горчилка.
Притискам корема си.
— О, господи.
Искам да изляза. Трябва да се махна оттук, преди да ми призлее толкова силно, че да нямам сили да си тръгна. Следващите няколко секунди минават като в мъгла, докато неспирно мълвя „О, господи“ и тичам към дивана. Трябва да взема чантата си. Обувките. Искам да изляза, да изляза, да изляза. Стигам до вратата и плъзгам резето наляво, но ръката му захлупва моята, гърдите му срещат моите, притискайки ме към вратата.
Стискам силно клепачи, когато усещам дъха му на тила си.
— Съжалявам. Съжалявам, съжалявам, съжалявам. — Думите му са също толкова отчаяни като хватката, с която ме извръща с лице към себе си. Той изтрива сълзите ми, а в очите му заблестяват неговите. — Толкова съжалявам. Моля те, не си отивай.
Няма да се вържа на това. Няма да му позволя отново да ме направи на глупачка. Блъскам го, но той хваща китките ми, държи ги до гърдите си, докато притиска чело о моето.
— Обичам те, Фалън. Господи, толкова много те обичам. Моля те, не си тръгвай. Моля те.
В този миг всичко в мен се трансформира от едната крайност в другата. Аз вече не се страхувам.
Аз съм гневна.
Бясна.
Защото тези думи, изречени от него, ме карат да се замисля за разликата в чувствата ми, когато ги чувам сега и преди час. Как смее да ме лъже. Да ме използва, за да напише книгата си. Да ме застави да повярвам, че той е видял истинското ми аз — не белезите по лицето ми.
Белезите, за които той е виновен.
— Бентън Джеймс Кеслър. Ти не ме обичаш. Никога повече не изричай тези думи. Не ги казвай на мен — нито на някого другиго. Произнасяйки тези две думи, ти ги позориш.
Очите му се разширяват и той се олюлява назад, когато го блъскам в гърдите. Не му давам повече време да измисли още лъжи и фалшиви извинения.
Затръшвам вратата и после с треперещи ръце премятам дръжката на чантата върху рамото си. Босите ми крака докосват паважа и аз тичам към таксито, което завива към дома му. Чувам го да вика името ми.
Не.
Няма да слушам. Не му дължа нищо.
Отварям със замах вратата на таксито и влизам вътре. Казвам адреса си на шофьора, но докато той го въведе в джипиеса, Бен вече е при колата. Преди да забележа, че прозорецът е отворен, той пъхва ръка през отвора и закрива бутона, който вдига стъклото. Очите му ме гледат умоляващо.
— Ето — казва и пъха листовете през прозореца към мен. Те падат в скута ми, някои се плъзват на пода. — Щом не желаеш да ми позволиш да ти обясня, тогава ги прочети. Всичко. Моля те…
Грабвам купчината листове от коленете си и ги хвърлям на седалката до мен. Събирам останалите и се опитвам да ги метна през прозореца, но той ги улавя и ги натиква обратно в колата.
Докато вдигам стъклото на прозореца, го чувам как мълви:
— Моля те, не ме мрази.
Но аз се боя, че вече е прекалено късно.
Казвам на шофьора да потегля и когато се намирам на безопасно разстояние в другия край на паркинга, колата спира, преди да излезе на шосето. Аз се озъртам назад. Бен стои пред вратата на жилището си, стиснал с две ръце тила си. Наблюдава ме как заминавам. Грабвам колкото може повече листове от ръкописа в шепата си и ги запращам през прозореца. Преди таксито да се отдалечи, отново се обръщам назад и виждам как той се свлича на колене върху паважа, признавайки поражението си.