Бяха ми нужни четири години да се влюбя в него.
И само четири страници, за да го разлюбя.
ШЕСТИ ДЕВЕТИ НОЕМВРИ
Глава 23
Току-що преживях най-дългата минута в живота си.
Седя на дивана и наблюдавам как минутната стрелка на часовника се придвижва със скоростта на охлюв, сменяйки осми ноември с девети.
Въпреки че не се чува звук, когато минутната стрелка отбеляза точно полунощ, цялото ми тяло подскача, сякаш всички стенни часовници на земята едновременно са иззвънели в главата ми.
Екранът на телефона ми светва десет секунди след полунощ. Есемес от Амбър.
Това е само една дата в календара, като всяка друга. Обичам те, но предложението все още е в сила. Ако искаш да прекараш деня с мен, просто ми пиши.
Забелязвам пропуснато съобщение от мама, получено преди два часа.
Утре ще донеса закуска. Ще отворя вратата с моя ключ, така че не включвай алармата.
Мамка му.
Наистина никой не ми е нужен, когато се събудя. Нито Амбър, нито мама, нито който и да било друг. Добре, че поне баща ми не помни годишнината. Това му е хубавото, че двамата се виждаме от дъжд на вятър.
Натискам бутона, за да изключа мобилния си телефон, и обвивам ръце около коленете си. Седя на дивана, облечена с пижама, която не възнамерявам да сваля, докато не настъпи десети ноември. Няма да излизам от къщата през следващите двайсет и четири часа. Няма да говоря с никого. Е, с изключение на мама, която ще донесе закуската, но след това си вземам почивен ден за целия свят.
След това, което преживях миналата година с Бен, реших, че тази дата е прокълната. От сега нататък, без значение от възрастта и семейното ми положение, никога няма да напусна дома си на девети ноември.
Освен това реших, че това ще е единственият ден в годината, когато ще си позволя да мисля за пожара. Да мисля за Бен. За всички чувства и надежди, които напразно пропилях заради него. Защото никой на този свят не заслужава толкова душевни страдания. Никакво извинение не може да оправдае това, което той ми причини.
И затова, когато миналата година напуснах жилището му, аз отидох право в полицейския участък и подадох молба за ограничителна заповед срещу него.
Измина точно една година и аз не съм чувала нищо за него от онази нощ, когато избягах с таксито.
Не съм разказвала на никого за това, което се случи. Нито на баща си, нито на Амбър, нито на мама. Не защото не исках да му причинявам неприятности, защото вярвам, че той заслужава да плати за всичко, което стори с мен.
А защото се срамувам.
Доверявах се на този човек. Обичах го. С цялото си сърце вярвах, че връзката между нас беше необикновена и истинска, че ние сме от малцината късметлии, имали щастието да срещнат любов като нашата.
Откритието, че той ме е лъгал по време на цялата ни връзка, е нещо, което все още се опитвам да осмисля. Всеки ден се събуждам и се заставям да пропъдя мислите за него от главата си. Да продължа живота си, сякаш Бентън Джеймс Кеслър никога не го е имало в него. Понякога се получава, понякога не. През повечето време не се получава.
Дори обмислях да посетя психотерапевт. Исках да разкажа на мама за него и за вината му за пожара. Дори исках да споделя с баща си за него. Но е трудно да говоря за Бен, когато през по-голяма част от времето се опитвам да се преструвам, че той никога не е съществувал.
Постоянно си повтарям, че с времето ще стане по-лесно. Че един ден ще срещна някой друг, който ще успее да ме отвлече от мислите за Бен, ала досега не съм успяла да се доверя на никого дотолкова, че дори само да флиртувам с него.
Едно е да изгубиш доверие в мъжете заради измяната на един мъж. Ала измамата на Бен бе толкова огромна, че вече нямам представа кое е било истина, кое лъжа и кое е било измислено заради книгата му. Знам единствено със сигурност, че той по някакъв начин е виновен за пожара, едва не отнел живота ми. И не ми пука дали е било преднамерено действие или случаен инцидент, не това най-много ме вбесява.
Най-много ме съсипва мисълта за всички случаи, когато той ме караше да се чувствам красива с белезите и в същото време нито веднъж не призна, че той е бил причината за тях.