Никакви обяснения не могат да оправдаят онези лъжи. Така че дори няма смисъл да ги чувам.
Всъщност няма смисъл дори да си позволявам да мисля за него повече, отколкото вече го направих. Просто трябва да си легна. Може би ще се случи чудо и ще проспя по-голямата част от утрешния ден.
Протягам се и изключвам лампата до дивана. Когато се запътвам към спалнята, на входната врата се чука.
Амбър.
Довчера тя отлично успяваше да не засегне темата за днешната дата. Преди няколко часа изведнъж се престори, че иска да пренощува у дома, но аз отклоних предложението й. Знам, че тя просто не желае да ме оставя сама тази вечер, но е много по-лесно да се потопиш в униние, когато наоколо няма кой да те съди.
Отключвам вратата на апартамента и я отварям.
Отвън няма никой.
Кожата на ръцете ми настръхва. Амбър не би направила нещо подобно. Тя не би си устройвала среднощни шеги с едно момиче, което живее само.
Тутакси отстъпвам навътре в апартамента и понечвам да захлопна вратата, но в последната секунда свеждам поглед и виждам картонена кутия. Не е увита, но отгоре е поставен плик с моето име.
Оглеждам се, но наоколо няма никого. Една кола тъкмо потегля и аз съжалявам, че не е по-светло, за да я разпозная.
Поглеждам отново кутията, грабвам я и бързо влизам вътре, като заключвам вратата зад себе си.
Тя прилича на подаръчна кутия, в каквито опаковат ризите в универсалните магазини, но съдържанието е доста по-тежко от една риза. Оставям я на кухненския плот и откъсвам плика, залепен отгоре.
Не е запечатан. Гърбът на плика просто е подпъхнат, така че изваждам листа, който е вътре, и го отгръщам.
Фалън,
Прекарах по-голямата част от живота си, подготвяйки се да напиша нещо толкова важно като това писмо. Но за пръв път имам чувството, че в английската азбука няма достатъчно букви, за да формирам точните думи, които искам да ти кажа.
Когато миналата година си тръгна, ти отнесе моята душа в ръцете си, а сърцето ми в зъбите си и аз знам, че никога повече няма да си ги върна. Можеш да ги задържиш, на мен наистина вече не са ми нужни.
Не пиша това писмо с надеждата да ми простиш. Ти заслужаваш по-добро. Винаги си го заслужавала. Не мога да кажа нищо, което да ме накара някога да се почувствам достоен да стъпвам по една и съща земя с теб. Не мога да направя нищо, което да направи сърцето ми достойно да сподели твоята любов.
Не те моля да ме търсиш. Моля те да прочетеш думите върху страниците в тази кутия с надеждата, че те ще позволят на теб, а може би даже и на мен, да преживеем всичко това с възможно най-малко рани.
Ти може би няма да ми повярваш, но всичко, което искам за теб, е да бъдеш щастлива. Това е всичко, което някога съм желал. И ще направя всичко това да се случи, дори и това да означава да ти помогна да ме забравиш.
Никога друг човек не е чел думите, които ще прочетеш, нито ще бъдат прочетени от някого другиго, освен от теб. Това е единственият екземпляр. Когато свършиш, можеш да правиш с него каквото пожелаеш.
Знам, че нищо не ми дължиш, но аз не те моля да прочетеш този ръкопис заради мен. Искам да го прочетеш заради себе си. Защото когато обичаш някого, си длъжен да му помогнеш да открие най-добрата част от себе си. И колкото и да ми е мъчително да го призная, тази твоя най-добра част не включва мен.
Бен.
Оставям внимателно листа върху масата до кутията.
Вдигам ръка към лицето си, за да проверя дали е мокро от сълзи, защото не мога да повярвам, че ги няма. Бях сигурна, че ако отново чуя за него, ще се срина емоционално.
Но не се чувствам така. Ръцете ми не треперят. Сърцето не ме боли.
Притискам пръсти към гърлото си, за да се уверя, че имам пулс. Защото през изминалата година едва ли съм успяла да изградя толкова висока емоционална стена, че дори такива думи, които той бе написал, да не могат да я преодолеят.
Но се страхувам, че точно това се бе случило. Не само Бен никога повече няма да може да разруши тази стена, но се опасявам, че той ме е принудил да я построя толкова дебела и висока, че винаги ще се крия зад нея.
Но той е прав за едно. Нищо не му дължа.
Отивам в спалнята и пропълзявам в леглото, оставяйки непрочетена всяка страница върху кухненската маса.
Часът е 11,15.
Присвивам очи, което означава, че слънцето грее. Което означава, че часът е 11,15 преди обед.