Вдигам ръка към лицето си и покривам очите си. Изчаквам няколко секунди, после вземам мобилния си телефон.
Девети ноември.
Мамка му.
Искам да кажа, че не съм изненадана, задето не съм спала двайсет и четири часа, затова не разбирам защо съм толкова разстроена. Особено, имайки предвид единайсетте часа сън. Не помня да съм спала толкова много, откакто бях тийнейджърка. И със сигурност не съм спала толкова дълго в деня на годишнината. Обикновено изобщо не спя.
Заставам в средата на стаята и обмислям как да прекарам днешния ден. Зад врата номер едно се намират банята, четката за зъби и душът.
Зад врата номер две са диванът, телевизорът и хладилникът.
Избирам врата номер две.
Когато я отварям, тутакси съжалявам, че не съм избрала номер едно.
Майка ми седи на дивана.
По дяволите. Изобщо ми излетя от ума, че ще ми носи закуска. Сега тя ще си помисли, че не правя нищо, освен да спя по цели дни.
— Здравей — казвам, когато излизам от спалнята. Тя вдига глава и аз съм напълно объркана от изражението на лицето й.
Тя плаче.
Първата ми мисъл е какво се е случило и с кого? С баща ми? С баба ми? С братовчедите? С лелите? С чичовците? С Боудли, кучето на мама?
— Какво не е наред? — питам аз.
Но сетне поглеждам към скута й и осъзнавам, че нищо не е наред. Тя чете ръкописа.
Ръкописа на Бен.
Нашата история.
И откога мама е започнала да си пъха носа в личния ми живот? Соча листовете и я гледам обидено.
— Какво правиш?
Тя взема книжна кърпичка и изтрива очите си.
— Съжалявам — извинява се, подсмърчайки. — Видях писмото. Никога не бих чела личните ти неща, но то беше отворено, когато сутринта ти донесох закуската, и аз просто… Прости ми. Но после… — тя вдига няколко листа от ръкописа — прочетох първата страница и вече четири часа не мога да спра да чета.
Тя е чела четири часа?
Приближавам се към нея и грабвам купчината листове от скута й.
— Колко си прочела? — Отнасям ръкописа обратно в кухнята. — И защо? Не е твоя работа да четеш това, мамо. Исусе, не мога да повярвам, че си го направила. — Пъхам ръкописа в картонената кутия, затварям капака и я нося до кошчето за боклук. Настъпвам педала, за да отворя капака, но мама светкавично се озовава до мен. Никога не съм я виждала да се движи толкова бързо.
— Фалън, да не си посмяла да го изхвърлиш! — възкликва тя. Измъква кутията от ръцете ми и я притиска към гърдите си. — Защо го правиш? — Оставя кутията върху плота и гали с ръка капака, сякаш едва не съм счупила най-ценната вещ.
Аз съм напълно объркана защо тя реагира по този начин на нещо, което би трябвало да я изпълни с ярост.
Мама бързо издиша, после ме поглежда твърдо в очите.
— Скъпа? — мълви тя. — Всичко това истина ли е? Тези неща действително ли са се случили?
Аз дори не знам какво да й кажа, защото нямам представа кои „неща“ има предвид. Свивам рамене.
— Не знам. Още не съм го чела. — Минавам покрай нея и се отправям към дивана. — Но ако имаш предвид Бентън Джеймс Кеслър и факта, че той ме подлъга да се влюбя с цялото си сърце в неговата измислена версия, тогава — да. Това се случи. — Вдигам една от възглавниците на дивана, търсейки дистанционното на телевизора. — И ако имаш предвид това, че разбрах, че той по някакъв начин е отговорен за пожара, който едва не ме уби, но е пропуснал да спомене тази незначителна подробност, докато се влюбвах в него, тогава — да, това също се случи. — Намирам дистанционното.
Сядам на дивана и кръстосвам крака, готова за дванайсетчасов риалити шоу маратон. Сега е идеалният момент мама да си тръгне, но вместо това тя приближава до дивана и сяда до мен.
— Не си прочела нито страница от това? — пита тя и поставя кутията върху масичката за кафе пред нас.
— Миналата година прочетох пролога. Това ми беше достатъчно.
Усещам топлината на ръката й, покриваща моята. Бавно извръщам глава и откривам, че тя ме гледа с гальовна усмивка.
— Съкровище…
Отпускам глава върху облегалката на дивана.
— Moля те, може ли твоят съвет да почака до утре?
Мама въздъхва.
— Фалън, погледни ме.
Подчинявам се, защото тя е моята майка и аз я обичам и поради някаква причина, въпреки че вече съм на двайсет и три, продължавам да правя това, което тя ми казва.
Тя вдига ръка към лицето ми и затъква кичур коса зад лявото ми ухо. Палецът й погалва белезите върху бузата ми и аз потръпвам, защото тя за пръв път умишлено ги докосва. С изключение на Бен, никога и на никого не съм позволявала да ги пипа.