— Обичаш ли го? — пита тя.
В продължение на няколко секунди не помръдвам. Имам чувството, че гърлото ми гори, затова вместо да отвърна „да“, аз само кимвам.
Устните й потреперват, докато бързо премигва два пъти, сякаш се опитва да не заплаче. Палецът й продължава да гали бузата ми. Тя отвръща поглед от мен и го плъзва по белезите върху лицето и шията ми.
— Няма да се преструвам, че знам какво си преживяла. Но след като прочетох онези страници, мога да те уверя, че ти не си единствената, която онзи пожар е белязал. Само защото той не ти е показвал своите белези, не означава, че те не съществуват. — Мама взема кутията и я оставя в скута ми. — Ето ги. Той е изложил на показ пред теб своите белези и ти си длъжна да му покажеш същото уважение, което той е проявил към теб, като не се отвърнеш от тях.
По бузата ми се стича първата сълза за деня. Трябваше да се досетя, че днес нямаше как да ми се размине без сълзи.
Мама става и събира вещите си. Напуска апартамента ми, без повече да промълви нито дума.
Отварям кутията, защото тя е моя майка и аз я обичам и поради някаква причина, въпреки че вече съм на двайсет и три, продължавам да правя това, което тя ми казва.
Преглеждам бегло пролога, който четох миналата година. Нищо не беше променено. Отгръщам първата глава и започвам да чета.
ДЕВЕТИ НОЕМВРИ
Роман на Бен
ГЛАВА ПЪРВА
Шестнайсет години
„Към слънцето, додето слънцето се пръсне.
И смъртта ще остане без царство."
Дилън Томас
Повечето хора не знаят какво е смъртта.
Аз знам.
Смъртта е отсъствие на стъпки в коридора. Тя е като сутрешен душ, останал невзет. Смъртта е липса на глас, който би трябвало да крещи името ми от кухнята, за да ме събуди. Смъртта е отсъствие на почукване по вратата на стаята ми, което обикновено се раздава, преди да прозвучи алармата на часовника.
Някои хора казват, че стомахът им се свива, когато предчувстват, че предстои да се случи нещо лошо.
В момента не само стомахът ми е свит.
Това предчувствие е обхванало цялото ми проклето тяло — от космите на ръката, през кожата, то прониква до костите ми. И с всяка секунда, която отминава, без нито един звук зад вратата на стаята ми, това предчувствие натежава и бавно се просмуква в душата ми.
Лежа в леглото още няколко минути, очаквайки да чуя тропване на вратата на кухненския шкаф или музика, когато тя включва телевизора във всекидневната. Но нищо не се случва, дори след звъненето на алармата.
Протягам се, за да я спра и пръстите ми треперят, докато се опитвам да си спомня как да накарам същата проклета аларма да замлъкне, която без всякакъв проблем изключвам вече две години, откакто ми подариха часовника за Коледа. Когато пищенето секва, си заповядвам да се облека. Вземам телефона от скрина, но има само един есемес от Абита.
Имам тренировка с мажоретките след училище. Да се видим в 5?
Пъхам телефона в джоба си, но после отново го вадя и го стискам в ръце. Не ме питайте откъде знам, но мисля, че може да ми потрябва. И времето, което ще изгубя, докато вадя телефона от джоба си, може да е скъпоценно време, похабено на вятъра.
Нейната стая е на първия етаж. Слизам долу и заставам пред вратата. Заслушвам се, но чувам единствено тишина. Толкова гръмка тишина, колкото може да бъде само тишината.
Преглъщам страха, заседнал в гърлото ми. Казвам си, че след десет минути ще се смея на това. След като отворя вратата и видя, че тя вече е отишла на работа. Може да са я извикали по-рано и тя просто да не е имала време да ме събуди.
По челото ми избиват капки пот. Изтривам ги с ръкава на ризата си.
Вдигам ръка и чукам на вратата, но ръката ми завърта дръжката, преди да изчакам тя да ми отговори.
Но тя не може да ми отговори. Когато отварям вратата, тя не е там.
Отишла си е.
Единственото, което намирам, е безжизненото й тяло, лежащо на пода на нейната спалня, с локва кръв около главата.
Но тя не е там.
Не. Моята майка си е отишла.
Изминаха три часа от момента, когато я намерих, до момента, когато изнесоха тялото й от къщата. Трябваше да свършат много работа — от фотографирането на всичко в стаята й, извън стаята и в цялата къща, до моя разпит и търсенето на веществени доказателства.