Минава поне половин час, преди да събера смелост да се върна към ръкописа. Сядам отново на дивана и се захващам да чета оттам, където бях спряла.
ДЕВЕТИ НОЕМВРИ
Роман на Бен
ГЛАВА ВТОРА
Шестнайсет години
„Когато човек изгаря своите мостове,
се получава много хубав пламък. "
Дилън Томас
Най-после Кайл се е прибрал у дома. Както и Иън. Ние седим край кухненската маса и разговаряме за всичко, освен за това защо нашата майка е мразила живота си по-силно, отколкото е обичала нас. Кайл ми казва, че днес съм бил много смел. Той се отнася с мен все едно още съм на дванайсет, макар че аз съм мъжът в къщата, откакто той напусна дома ни преди шест месеца.
Иън се обажда на една от онези фирми, които почистват. Един от полицаите навярно е оставил визитната им картичка върху кухненския плот, знаейки, че ще се нуждаем от помощ. Аз дори не подозирах, че съществуват такива фирми, но Иън спомена за някакъв филм „Почистване до блясък", който бил гледал преди няколко години, в който се разказвало за две жени, които по този начин си изкарвали прехраната.
От фирмата изпратиха двама мъже. Единият не говореше английски, а другият изобщо не говореше. Той записваше всичко в бележника си, който държеше в предния джоб на униформата си.
Когато приключват работата си, те идват при мен в кухнята и ми подават бележка.
Не влизайте в спалнята поне четири часа, докато килимът изсъхне. Дължите 200 долара.
Откривам Кайл във всекидневната.
— Струва 200 долара.
Двамата отиваме да търсим Иън, но от него няма и следа. Колата му също я няма, а само той има толкова пари. Намирам чантата на мама върху кухненския плот.
— Тя има достатъчно пари в портмонето. Мислиш ли, че е редно да ги използваме?
Кайл измъква парите от ръката ми и отива в кухнята, за да плати на работниците.
Иън се връща късно следобед. Двамата с Кайл спорят за това дали Иън ни е казал, че отива в полицейския участък, защото Кайл не помни кога е излязъл Иън, а Иън твърди, че Кайл просто не е обърнал внимание.
Никой не пита защо изобщо Иън е ходил в полицейския участък. Мисля, че навярно е искал да прочете предсмъртното писмо, но не го питам за това. След като прочетох, че е била влюбена в този тип Донован, последното, което искам, е да чета как мама не е могла да живее без него. Бесен съм, че мама е позволила раздялата й с един мъж да я съсипе много повече от мисълта никога вече да не види синовете си. Изобщо не е трябвало да избира.
Почти виждам как е взела решението си. Представям си я как миналата нощ седи на леглото и плаче заради жалкото копеле. Представям си как в дясната си ръка държи негова снимка, а в лявата — снимка на мен, Кайл и Иън. Тя мести поглед между двете, сетне го спира върху снимката на Донован. Дали ли да приключа с всичко сега, за да не се налага нито ден повече да живея без този мъж? После се взира в нашата снимка. Или да продължа да страдам, за да изживея остатъка от живота си с трима мъже, които са благодарни, че ме имат за своя майка?
Това, което не мога да си представя, е какво я е подтикнало да избере снимката в дясната ръка, вместо тази в лявата.
Знам, че ако със собствените си очи не видя какво толкова специално има в този мъж, това ще ме разяжда до края на дните ми. Бавно и мъчително ще ме гризе, стигайки до костите, докато не се почувствам също толкова ненужен като нея, когато е решила да лапне дулото на онзи пистолет.
Изчаквам няколко часа, докато Кайл и Иън се приберат по спалните си и тогава влизам в нейната стая. Претърсвам всичко, което бях прочел по-рано — любовни бележки, скандали, доказателство, че връзката им е била бурна като ураган. Когато най-после откривам достатъчно информация за него, за да потърся адреса му в Гугъл, излизам от къщата.
Чувствам се странно, когато вземам колата й. Едва преди четири месеца навърших шестнайсет. Мама спестяваше, за да ми помогне да си купя кола, но все още не бяхме събрали достатъчно, затова аз просто взех нейната, след като вече не й беше нужна.