Поглеждам отново към къщата, после погледът ми се връща върху кибрита. Кой в днешно време използва кибрит? Кълна се, че продължавам да намирам все повече и повече причини, за да го мразя.
Върни се в колата си, Бен. За един ден имаше достатъчно вълнения.
Адреналинът отново взема връх над съвестта. Хвърлям поглед върху тубата с бензин.
Питам се…
Дали Донован ще се разстрои повече заради скъпоценния си малък класически автомобил, отколкото от смъртта на мама?
Предполагам, че много скоро ще разберем, защото адреналинът ме подтиква да взема тубата с бензин и да излея течността върху гумата и отстрани на колата. Поне съвестта ми е достатъчно нащрек, за да ми внуши да оставя тубата там, където той я бе изритал. Драсвам една-единствена клечка кибрит и сетне я изстрелвам с пръсти — точно както правят във филмите — докато се връщам към колата си.
Зад гърба ми във въздуха се чува съскащ звук. Нощта се озарява, сякаш някой току-що е запалил коледните светлини.
Когато приближавам до колата си, се усмихвам. За пръв път през този ден.
Завъртам ключа в стартера и бавно потеглям, чувствайки се донякъде оправдан заради това, което тя си бе причинила. Заради това, което бе причинила на мен.
И накрая, за пръв път, откакто тази сутрин намерих тялото й, една сълза се търкулва по бузата ми.
После още една.
И още една.
Започвам да плача толкова силно, че ми е трудно да виждам шосето пред себе си. Спирам на хълма. Рухвам върху волана и виковете ми се превръщат в ридания, защото тя ми липсва. Не е минал и един ден и тя ми липсва толкова адски много, че не проумявам защо тя постъпи така с мен. Чувствам се лично засегнат и се ненавиждам, задето съм толкова егоистичен, че да вярвам, че случилото се има нещо общо с мен, но нима нямаше? Аз живеех с нея. Аз бях единственият, който беше останал в онази къща. Тя е знаела, че аз ще е намеря. Знаела е какво ще ми причини, но въпреки това го е направила. Никога не съм обичал някого, когото ненавиждам толкова силно и никога не съм ненавиждал някого, когото обичам толкова много.
Плача толкова дълго, че мускулите на корема започват да ме болят. Челюстта ме боли от напрежението. Ушите ме болят от воя на профучаващите сирени.
Поглеждам в огледалото за обратно виждане и наблюдавам как пожарната кола се спуска надолу по склона.
Виждам оранжево зарево в тъмното небе зад мен и то е много по-ярко, отколкото очаквах.
Пламъците са много по-високи, отколкото би трябвало да бъдат.
Пулсът ми тупти по-силно, отколкото искам.
Какво направих?
Какво направих?
Ръцете ми треперят толкова силно, че не мога да завъртя ключа в стартера. Не мога да поема дъх. Кракът ми се плъзга върху педала на спирачката.
Какво направих?
Потеглям. Продължавам да шофирам. Опитвам се да дишам, но дробовете ми са пълни с гъст, черен дим.
Грабвам телефона. Искам да кажа на Кайл, че навярно съм получил сърдечен пристъп, но не мога да успокоя ръката си, за да набера номера му. Телефонът се изплъзва от ръцете ми и тупва на пода.
Трябва да измина само три километра. Мога да се справя.
Броя до седемнайсет точно седемнайсет пъти и свивам по алеята за коли пред дома ни.
Препъвайки се, влизам в къщата и изпитвам облекчение, че Кайл още е буден и е в кухнята. Не се налага да се качвам горе в стаята му.
Той слага ръце върху раменете ми и ме води към един стол. Очаквам Кайл да изпадне в паника, когато види оцъклените ми очи и мокрото от сълзите лице, но вместо това той ми носи чаша вода. Говори спокойно с мен, но аз не разбирам какво ми казва. Постоянно повтаря да се фокусирам върху очите му, да се фокусирам върху очите му, да се фокусирам върху очите му.
— Фокусирай се върху очите ми — казва той. Това е първият звук, който разбирам.
— Дишай, Бен.
Гласът му става по-силен.
— Дишай.
Пулсът ми постепенно започва да възвръща нормалния си ритъм.
— Дишай.
Дробовете ми поемат въздух и го изпускат, както трябва да правят.
Аз вдишвам и издишвам, отпивам още една глътка вода, а после, когато отново мога да говоря, не желая нищо по-силно, отколкото да споделя тази тайна, преди да експлодирам.