Кайл кимва, после разтърква скования си от напрежението врат. Пристъпва към мен.
— Значи никой не знае, че си бил там?
— Само ти.
Сетне с бързи крачки той съкращава разстоянието помежду ни. Мисля, че може би иска да ме удари. Не съм сигурен, но ядно стиснатите му челюсти свидетелстват, че навярно едва се сдържа да го направи. Не го виня.
— Искам внимателно да ме слушаш, Бен. — Гласът му е нисък и твърд. Аз кимвам. — Съблечи всички дрехи, които в момента са на теб и ги сложи в пералнята. Иди да вземеш душ. А после ще си легнеш и ще забравиш, че това се е случило, ясно ли е?
Отново кимвам. Не съм много уверен, но ми се струва, че всеки миг ще повърна.
— Никога няма да оставиш и най-незначителната следа, която може да те свърже със случилото се тази нощ. Никога няма да търсиш онези хора в интернет. Никога повече няма да отидеш до дома им. Стой далеч от всичко, което може да събуди и най-малкото подозрение, че по някакъв начин си свързан с тях. И никога, никога няма да промълвиш нито дума за този инцидент. Нито на мен… нито на Иън… на никого. Чу ли ме?
Определено ще повърна, но успявам да кимна.
Той изучава около минута лицето ми, убеждавайки се, че може да ми вярва. Аз не смея да помръдна. Искам той да е сигурен, че може да ми вярва.
— Утре ни чака много работа, за да се подготвим за погребението. Опитай се да поспиш.
Този път не кимвам, защото Кайл излиза, като пътьом гаси лампите.
Няколко минути стоя в тъмното. Притихнал… застинал… сам.
Навярно трябва да се притеснявам, че ще ме заловят. Навярно трябва да съм разстроен, че от този миг нататък винаги ще изпитвам чувство на вина, всеки път когато Кайл ме погледне. Навярно би трябвало да се безпокоя, че тази нощ — ведно с тази сутрин и намирането на тялото на мама — по някакъв начин ще ме осакати. Че може би ще страдам от посттравматичен стрес или депресия.
Но нищо от това няма значение.
Защото докато тичам нагоре по стълбите, отварям вратата на моята баня и изхвърлям съдържанието на стомаха си в тоалетната, единственото, което запълва мислите ми, е онова момиче и как аз току-що напълно разруших живота му.
Притискам чело към ръката си и седя, вкопчен с мъртвешка хватка в ръба на тоалетната чиния.
Аз не заслужавам да живея.
Аз не заслужавам да живея.
Питам се дали петното от моята кръв ще прилича на Гари Бъсий.
Глава 25
Едва успявам да стигна до тоалетната, преди да повърна.
Върху челото ми се стичат вадички пот.
Не мога да направя това. Не мога да чета повече.
Това е прекалено. Прекалено много, прекалено тежко и прекалено ми се повръща, за да продължа да чета.
С огромно усилие се заставям да се изправя и да отида до умивалника. Измивам си ръцете. Свивам шепи, подлагам ги под водната струя и ги напълвам с вода, сетне ги приближавам до устата си и я изплаквам. Правя го няколко пъти, опитвайки се да отмия горчивия вкус в устата си.
Гледам в огледалото белезите, които се спускат от бузата до шията ми. Свалям ризата и разглеждам белезите върху ръката, гърдите, талията. Прокарвам пръстите на дясната си ръка нагоре по шията, бузата и обратно надолу. Плъзвам ги по гърдата и надолу до талията.
Накланям се напред, докато не опирам плота… колкото може по-близо до огледалото. И наистина се взирам в тях. Разглеждам ги толкова внимателно, както никога досега, защото чувството, което изпитвам, ме обърква.
За пръв път ги гледам без дори следа от привичния гняв.
Преди да прочета думите на Бен, никога не съм осъзнавала колко често съм обвинявала баща ми за случилото се с мен. Толкова дълго го ненавиждах, не му позволявах да страда заедно с мен. Откривах вина във всяка негова дума. Всеки наш разговор се превръщаше в свада.
Не го оправдавам, задето може да се държи като безчувствен кретен. Той винаги е бил безчувствен кретен. Но също така винаги ме е обичал и сега, след като имам много по-ясна представа какво се бе случило през онзи нощ, вече не би трябвало да го обвинявам, че е забравил за мен.
Аз нощувах в дома на баща си само веднъж седмично, а той току-що е разбрал за смъртта на жената, която е обичал. Сигурно е бил емоционално съсипан, с объркани мисли. Би било прекалено много да очаквам от него да реагира с точен и хладен ум, когато вижда, че къщата му гори. За броени минути той е преживял мъка, гняв, а после паника заради пожара. Да очаквам от него, че той веднага ще си спомни, че преди дванайсет часа съм му изпратила есемес, че ще преспя в дома му през онази нощ, е напълно нереалистично. Аз не живеех там. Не е като да живея с мама и аз да съм първото, за което тя ще помисли в пристъп на паника. Ситуацията с баща ми беше абсолютно различна и аз би трябвало да я приема по друг начин. И макар че през последните няколко години двамата поддържаме връзка, нашите отношения не са каквито бяха някога. И половината от вината за това е моя. Ние не избираме родителите си и родителите не избират децата си. Но ние сме тези, които трябва да направим своя избор и да решим доколко усърдно сме готови да се потрудим, за да получим най-доброто от това, което ни е било дадено.