Вадя мобилния си телефон от джоба и пиша есемес на баща си.
Здрасти, татко. Искаш ли утре да закусим заедно? Липсваш ми.
След като натискам бутона за изпращане, обличам ризата си и се връщам във всекидневната. Втренчвам се в ръкописа, питайки се дали имам сили да продължа. Толкова е тежко да чета, че дори не мога да си представя как Бен и братята му са го преживели.
Изричам кратка молитва за братята Кеслър, сякаш това, за което чета, се случва сега, и Кайл все още е жив и моята молитва може да му помогне.
После се захващам да чета оттам, където бях спряла.
ДЕВЕТИ НОЕМВРИ
Роман на Бен
ГЛАВА ТРЕТА
Шестнайсет години
„Велика е ръката, дето тъй човека стиска
чрез името, надраскано на лист."
Дилън Томас
Знаете ли кое е по-лошо от деня, в който майка ви се е самоубила?
Денят, след като майка ви се е самоубила.
Когато човек изпитва силна физическа болка — да кажем, че случайно си порязваш ръката — човешкото тяло произвежда ендорфини. Тези ендорфини действат като наркотик, да кажем морфин или кодеин. Така че е напълно нормално да не чувстваме много силна болка непосредствено след като сме се наранили.
Навярно и душевната болка действа по този начин, защото днес боли много по-силно, отколкото вчера. Вчера бях в някакво отнесено, полусънно състояние, сякаш разсъдъкът не ми позволяваше да повярвам, че тя наистина си е отишла. В съзнанието ми аз продължавах да се държа за онази тънка нишка надежда, че някак си целият този ден не се случва в действителност.
Но тази нишка вече я няма, независимо колко отчаяно се опитвам да се уловя за нея.
Тя е мъртва.
И ако имах пари и връзки, щях да притъпя тази болка с някакви наркотици.
Тази сутрин отказах да стана от леглото. Иън и Кайл се опитаха да ме заставят да отида с тях в погребалната агенция, но аз победих.
Хапни нещо, каза Кайл на обяд.
Аз не ядох. Победих.
Леля Чели и чичо Андрю са тук, каза Иън около два следобед.
Но те вече си тръгнаха, а аз все още съм в леглото, значи отново победих.
Бен, ела да вечеряме. Има много храна, хората цял ден я мъкнат, каза Кайл, когато надникна в стаята ми към шест часа вечерта.
Но аз предпочетох да остана в леглото и да не докосвам съдините, израз на хорското съчувствие, което отново ме прави победител.
Поговори с мен, предложи Иън.
Бих искал да кажа, че спечелих и този рунд, но той продължава да седи върху леглото ми, отказвайки да си тръгне.
Завивам се през глава. Той отмята завивката.
— Бен. Ако не станеш от леглото, ще съм принуден да взема крайни мерки. Не искаш да се обадя на психиатър, нали?
Господи, мамка му!
Сядам на леглото и забивам юмрук във възглавницата.
— Просто ме остави, мамка му, да спя, Иън! По дяволите!
Той не реагира на виковете ми. Само се взира безучастно в мен.
— Аз те оставих да спиш. Почти двайсет и четири часа. Трябва да станеш от леглото, да си измиеш зъбите, да вземеш душ или да хапнеш нещо.
Аз лягам отново. Иън скача от леглото и крещи:
— Бентън, погледни ме!
Иън никога не ми е крещял и това е единствената причина да дръпна завивката от главата си и да го погледна.
— Ти не си единственият, който страда, Бен! Ние трябва да се справим с цялата тази гадост! Ти си на шестнайсет години и не можеш да живееш тук сам, освен ако не слезеш долу и не докажеш на мен и Кайл, че случилото се не те е извадило напълно от релси, тогава навярно няма да вземем напълно погрешно решение за теб!