Той е толкова бесен, че мускулите върху брадичката му играят.
Замислям се за секунда над думите му. За това, че никой от тях двамата вече не живее тук. Иън учи в школата за пилоти. Кайл току-що постъпи в колеж. Майка ми е мъртва.
Един от тях ще трябва да се върне у дома, защото аз съм непълнолетен.
— Смяташ ли, че мама е помислила за това? — питам и отново сядам в леглото.
Иън обезсърчено клати глава и отпуска ръце.
— Да е помислила за какво?
— Че решението й да се самоубие ще принуди един от вас да се откаже от мечтата си? Че ще се наложи някой от вас да се върне у дома, за да се грижи за брат си?
Иън клати объркано глава.
— Разбира се, че е помислила за това.
— Не, не е — изсмивам се аз. — Тя е една шибана егоистична кучка.
Челюстта му се стяга.
— Престани.
— Мразя я, Иън. Радвам се, че мъртва. И се радвам, че аз я намерих, защото сега пред очите ми винаги ще изплува черната дупка върху лицето й, също толкова черна като сърцето й.
Той съкращава разстоянието между нас, сграбчва ме за яката на ризата и ме хвърля върху леглото.
— Затвори шибаната си уста, Бен. Тя те обичаше. Тя беше добра майка за всички нас и ти ще я уважаваш, ясно ли е? Не ми пука дали тя може да те види сега или не, но в тази къща ти ще я уважаваш до деня на смъртта си.
Очите ми плувват в сълзи и аз започвам да се задушавам от гняв. Как може той да я защитава?
Предполагам, че е по-лесно, когато споменът му за нея не е помрачен от онази картина, която видях, когато влязох в стаята й.
От окото на Иън се стича една сълза и пада върху бузата ми.
Хватката около шията ми отслабва, той се извръща и заравя глава в шепи.
— Съжалявам — мълви той с треперещ от болка глас. — Съжалявам, Бен.
Но аз не.
Иън се извръща и ме поглежда, без да се опитва да скрие сълзите си.
— Аз просто. . как можа да изречеш онези думи? След като знаеш какво е преживяла…
Изхилвам се под нос.
— Скъсала е с гаджето си, Иън. Това едва ли може да се нарече огромно нещастие.
Сега Иън напълно се извръща към леглото, върху което съм проснат. Накланя глава.
— Бен… ти не го ли прочете?
Свивам рамене.
— Кое да прочета?
Той въздиша тежко и се изправя.
— Писмото й. Не прочете ли писмото, което тя е оставила, преди полицията да го прибере?
Преглъщам с усилие. Знаех, че е ходил вчера там. Знаех.
Той прокарва пръсти през косата си.
— О, боже! Мислех, че си го прочел. — Иън излиза от стаята ми. — Ще се върна след половин час.
Брат ми не лъже. Точно след трийсет и три минути той отново прекрачва прага на спалнята ми. Аз прекарвам цялото време, чудейки се какво има в онова писмо, което би обяснило разликата в нашите чувства — моята омраза към нея и съжалението на Иън.
Той вади лист хартия от джоба си.
— От полицията все още не могат да предоставят оригиналното писмо. Преснимаха го, така че ще можеш да го прочетеш. — Той ми подава листа.
После излиза от спалнята и затваря вратата.
Аз сядам върху леглото и чета последните думи на моята майка.
За моите момчета.
Прекарах целия си живот да се уча да пиша. Но никакъв курс по творческо писане… никакъв колеж… никакъв житейски опит не би могъл да подготви човек да напише адекватно предсмъртно писмо до децата си. Но аз непременно смятам да се опитам.
Първо, искам да обясня защо го направих. Знам, че вие няма да го разберете. И Бен, ти навярно пръв ще прочетеш това, след като съм сигурна, че ти пръв ще ме намериш. Затова, моля те, прочети това писмо докрай, преди да решиш да ме намразиш.
Преди четири месеца разбрах, че имам рак на яйчниците. Безмилостен, неизлечим, безмълвен рак, който се е разпространил в мен без никакви симптоми. И преди да се ядосаш и да заявиш, че съм се предала, знай, че това е последното, което бих направила. Ако по някакъв начин можех да се боря с болестта, вие, момчета, знаете, че щях да се боря с всички сили. Но това е особеното на рака. Борба се нарича, когато по-силният побеждава, а по-слабият губи, но това не важи за рака.
Ракът не е един от участниците в играта. Ракът е самата игра.